— Тогава може и да отскоча — усмихва се Рентън.
Чудо. Нека копелето се пробва. Започвам страшно да се забавлявам.
По-късно чуквам среща на Тери и Раб, с известна задна мисъл, че Рентън може да ни е полезен с тези негови музики и контактите си в Амстердам. Когато му обяснявам с какво сме се захванали, той изглежда доста заинтересован. Така че, ето ни — аз, Рентс, Раб, Тери и Били, седим и пием бира, пушим джойнт и си лафим в Хил Стрийт Блус Кафе на Уормощраат. Тери и Били бегло си спомнят Рентс отпреди — около клуба „Клаудс“, диското, футбола и всичко останало. Тери все още го гледа с недоверие. Напълно е прав: никой не вярва на измамници, което прекарват своите, и просто няма начин — копелето ще си получи заслуженото.
Раб Биръл, който (напълно разумно) се е отцепил от утрехтската група, явно преценявайки, че с разбит нос и посинено око сватбените снимки не се получават особено добри, се опитва да ни обяснява някакви пинизи в кафенето. Той очевидно нещо ни е кисел на мен и Тери, неизвестно защо, но най-вероятно затова, че сме го зарязали с неговите приятелчета-ултраси. Копелетата са искали да възродят добрите стари времена, а Раб си е падал по по-лежерни занимания. Пичът доста разбира от филми и има предложение, в което Тери силно се съмнява:
— Все пак, не разбирам, защо трябва да снимаме точно тук — казва той на Раб.
Раб ме поглежда, страшно сериозен и напрегнат.
— Забравяте за куките. Такъв филм… — той се поколебава и леко се усмихва, когато Тери свива устни и чупи китки, — …добре, Тери, такъв вид филм, какъвто се опитваме да направим попада под Ударите на ЗП.
— Хубаво, Господин шибан студент — прекъсва го Тери, кажи ни какво е ЗП!
Раб се прокашля и поглежда Били, после Рентс, все едно търси някаква подкрепа.
— Става дума за Закона за порнографията. Законът, който се занимава точно с това, което се опитваме да правим.
Рентън не казва нищо, физиономията му е абсолютно неразгадаема. Кой всъщност е той? Той е предател, порта, мръсно копеле, долен егоист, той е всичко това, което е необходимо на един мизерник с бачкаторски произход, за да се впише в глобалния капиталистически ред. И аз му завиждам. Аз искрено му завиждам, защото копелето пет пари не дава за никой освен за самия себе си. Опитвам се да стана като него, но онзи шибана импулсивност, наследствената ми полу-шотландска, полу-италианска импулсивност ме работи. Гледам го как си седи спокойно, наблюдавайки всичко внимателно от ъгъла на сцената и усещам как ръката ми се впива все по-силно в страничната облегалка, кокалчетата ми побеляват от яд.
— Трябва много да внимаваме с куките — заключава Раб нервно. Поглеждам го и клатя отсечено глава:
— Има си начини и средства да се заобиколят. Забравяш едно: куките са престъпници със забавено развитие.
Раб ме гледа с недоверие. Рентън обаче се намесва:
— Сик Бой, ъ-ъ, Саймън е прав. Хората стават престъпници, защото израстват в престъпно общество. Повечето куки започват като анти-криминални елементи и затова им отнема по-дълго време да влязат в час. Но тъй като чрез работата си се потапят напълно в криминалния свят, те бързо набират скорост. В наше време най-доброто място за престъпника е в полицията. Така разбираш какво сработва и какво не.
Виждам как Биръл захапва темата, сякаш най-сетне намерил сродна душа за подобни приказки. Копелето би могло дори да спори дали луната пък не е направена от синьо сирене, ако го оставиш. Затова решително се намесвам преди с Рентс да са почнали да разтягат локумите.
— Всякакви спорове по този въпрос са излишни. Оставяте куките на мен и забравяте. Вече подготвям почвата. Очаквам първия резултат в близките дни. Всъщност, още сега трябва да им звънна. Излизам от бара и се надявам, че ще имам сигнал на зеления GSM работа. Изкушен съм да захвърля скапаната играчка за задръстеняци в канала, но вместо това я прибирам в джоба си, влизам в близкия магазин за тютюн, купувам фонокарта и набирам от близката телефонна кабина. Усещам сладко извратен сексуален порив без никаква причина и звъня на Интерфлора да изпратят дузина червени рози на Ники и още толкова на луничавата й приятелка Лорън. Само като си представям Лорън в леглото още повече се възбуждам.
— Без бележка — казвам на служителката.
После се обаждам на най-смелите и умните в Лийт.
— Здравейте. Казвам се Саймън Уилямсън, собственик съм на Порт Съншайн. Обаждам се за резултатите на конфискуваните хапчета — обяснявам, измъквайки от джоба си листчето, което кебап ченгето ми беше дало. — Номерът ми е нула, седем, шест, две.
След дълго чакане, чувам извинителен глас:
— Съжалявам, сър, лабораторията е малко претоварена…