— Добре — срязвам я в стил нетърпелив, недоволен данъкоплатец и окачам слушалката. Първата ми работа като се върна е да напиша гневно оплакване до шефа на полицейското управление.
29. „…дузина рози…“
Лорън и аз получаваме шокираща доставка. По дузина рози за всяка, кърваво червени с дълги тъмно зелени дръжки. На картичките пише само нашите имена. Лорън е напълно изперкала — мисли си, че може да е някой от колежа. Малко сме и махмурлии — снощи пихме до късно след като тя се върна от лоното на семейното огнище в Стърлинг.
Даян също се показва от стаята си и определено е впечатлена от букетите ни.
— Късметлийки! — казва тя и прави физиономия на ревливо бебче. — А къде са моите? Къде е моят принц? — стене тя.
Партньорката ми по рози се мръщи и стиска зъби докато оглежда букета, сякаш вътре има скрита бомба.
— В магазина трябва да знаят кой ги е изпратил! Ще се обадя и ще разбера — вряска тя. — Това е сексуален тормоз!
— Стига глупости! — срязва я Даян. Оня копелдак в Под Крушата миналата седмица е сексуален тормоз! Това тук е романтика. Смятай, че си извадила голям късмет, скъпа!
Случката придава някаква интрига на останалата част от деня, която ми помага да издържа няколко скучни лекции преди да се прибера в къщи и да се преоблека за смяната в сауната. Искам с Джейн да си разменим смените и тя се навива, но не мога да намеря Боби да го потвърди. Той несъмнено се е забил в някоя от сауните и се поти със своите приятели. Днес е четвъртък, което означава, че е вечер на гангстерите. По леко разплутите им солидни тела има толкова злато, колкото и пот. Странно, но от понеделник до сряда идват главно бизнесмени, петък са момчета, които са решили да се почерпят, а съботата е отредена за футболисти, ала днес е четвъртък — деня на криминалните типове.
В края на смяната забелязвам, че съм свършила кърпите и прескачам до салона за масаж в съседната стая. Джейн здраво налага с юмруци огромната купчина плът на масата, порозовелите от сауната тлъстини са придобили леко блатен оттенък от подовото осветление върху зелената теракота. Лицето на Джейн е осветено отдолу и забелязвам усмивката й, но не и очите, кимам към купчината девствено бели хавлиени кърпи, грабвам няколко и се измъквам, докато тресящите се месища пъшкат под насечените каратистки удари. Думите му звучат приблизително така:
— По-здраво… не се бой… никога не се бой да го правиш по-здраво…
Малко ми става криво, защото стоплям, че това е същият, който обикновено търси мен. Няма страшно. Най-накрая срещам Боби и той се съгласява на размяната. Боби е с някакъв тип, Джими, клиент, чието пълно име не знам и който пита, дали не бих се пробвала като компаньонка. Поглеждам с голямо подозрение.
— Не, не… Просто ми се струва, че би била идеална компания за един мой колега. Парите са добри, предвижда се изискана вечеря… — усмихва се той.
— Вечерята не ме притеснява, притеснява ме следващата част, номер 69 — ухилвам се в отговор.
Джими поклаща кратко глава.
— Няма нищо такова. Човекът просто обича компанията, това е всичко, просто му се иска да излезе с хубаво момиче под ръка. Това е сделката. Всичко друго е, ако сами се договорите… само между вас двамата. Той е политик, от чужбина.
— Защо точно аз?
Той започва да се смее от сърце с гръмък смях, който разкрива всичките му пломби.
— Ами, едно на ръка, смятам, че си негов тип и второ ти винаги изглеждаш добре облечена. Бас държа, че си от онези момичета, които имат по няколко убийствени тоалета в гардероба си — казва той и пуска магарешка усмивка. — Помисли си.
— Добре, ще си помисля — казвам му и тръгвам към къщи, този път без да ударя едно питие по пътя. После влизам в стаята си и правя малко упражнения за изпъване, за корема и малко дишане. След това си лягам и се потапям в най-здравия сън, който съм имала от месеци.
На сутринта се събуждам с леко напрегнато очакване и както обикновено изпреварвам Лорън и Даян в банята, вземам си душ и прекарвам сума си време в чудене какво да облека. За какво е цялото това оживление? Ами, тръгвам за Лийт и съм повече от доволна, че момчетата са се върнали. Странно, но нещо наистина липсваше през последните няколко дни. Когато стигам в пъба, разбирам какво е било то. Сик Бой или Саймън, както би трябвало да го наричам, в краткото време, в което бе отсъствал се бе превърнал от ордьовър в главно ястие. Бях склонна да си мисля, че донякъде си падам по Раб, но когато видях Саймън с огледално лъщящите му черни обувки, черен панталон и зелен пуловер без яка, си помислих: чакай малко, тук има нещо. Беше си пуснал брада на няколко дни, а зализаната му прическа а ла Стивън Сегал бе подменена с къса, свежа и почти пухена подстрижка, което някак го омекотяваше. Очите му блещукаха и прескачаха от едно лице на друго в компанията, като се задържаха по-дълго върху мен като че ли.