Принуден съм да слушам всичко това безкрайно, човече, и изпитвам облекчение, когато Бегър Бой си тръгва, защото всичките му тези истории с насилие направо натежават, значи. Винаги се притесняваш дали да кимаш правилно, където трябва и така нататък. Макар коката още да ме държи, успокоявам топката, изчаквам малко котакът да се отдалечи и излизам в ситния дъждец, насочвайки краката си в посока Централната Библиотека, моста Джордж IV. Постоянствай!
Прави ми впечатление повече от друг път колко се е променил градът. Този град вече не е твой. Разширява се, разширява се и центърът е всъщност само за бизнес котаци, за пазар, за студенти и туристи. Ако махнеш и тоя декор отзад, замъка де, няма да го познаеш — ще е като всеки друг град.
Главата ми още е омаяна, когато влизам в читалнята и гледам как едно гадже чете микрофилм.
— Ъ-ъх… извинете, можете ли да ми помогнете с това нещо? Никога не съм го правил досега, значи — казвам, сочейки свободна машина.
Тя само ме поглежда за секунда и вика:
— Разбира се.
После ми показва как се зарежда. Толкова е просто човече, толкова просто, че се почувствах като пълен тъпак. Но най-сетне! Скоро вече седя и чета за голямото предателство от 1920, когато Лийт е бил засмукан в Единбург срещу волята на народа. Тогава са започнали всичките проблеми, значи, казвам ти! Четири към един са били против, четири към един!
Когато тръгвам в посока на добрия стар порт Лийт, дъждът започва здраво да плющи. Нямам пари за автобусен билет, така че вдигам яката и смело напред по дългия път. В Сейнт Джеймс Център се моткат някакви млади котаци и моето приятелче Къртис е сред тях.
— Как е, приятел? — викам. Коката почти ме е пуснала.
— Д-д-добре, С-с-спъд — отвръща ми той. Малкият пич е малко нервен заради заекването си, но ако не го пришпорваш много, момчето скоро хваща правилния ритъм и разговорът потича като поток, човече. Поприказваме си малко преди да продължа през Джон Люис, оттам излизам на Пикарди Плейс и потеглям по Уок, гледайки да вървя плътно до сградите, че да не ме вали.
Пресичам границата, Пилриг, значи, навлизам в Не-Толкова-Слънчев Лийт и гледам Сик Бой на улицата, който явно е в по-добро настроение. Мислех си, че ще се направи, че не ме вижда, но, не, човече, котакът даже един вид се извинява, е, извинява се както той може в най-добрия случай, значи.
— Спъд. Хайде… да забравим за оня ден, човече — вика ми.
Той очевидно не ме е натопил пред Франко, макар Генералисимус да е бил в неговия пъб, така че храня по-добри чувства към пича, някак си.
— Добре, Саймън, и аз така да се каже, съжалявам, братко. Благодаря, че не си споменал за онази работа на Франко, значи.
— Майната му на тоя нещастник — казва той, поклащайки глава. — Толкова неща са ми на главата, че не мога да ги мисля такива като него. — Сик Бой прави жест към близкия пъб, така известния „Храста“. — Да пийнем по бира, докато мине дъжда.
— Супер, но… ъ-ъ, ще трябва да черпиш, приятел, нямам пукната пара, значи — признавам си.
Сик Бой въздиша тежко, но все пак влиза, така че тръгвам по него. Първият, който виждам вътре е онзи образ, Братчеда Доуд. Котакът седи на бара и щом ни вижда, веднага ни хваща за слушатели и започва да реди старите глазгоуски приказки: за по-добрия им футбол, по-добрия транспорт, пъбове, клубове, по-евтините таксита, по-топлите хора, всичките обичайни протестантски простотии, човече. Може и да е прав, но котакът не си седи там, а е дошъл тук.
По едно време Братчеда става и отива в кенефа, а Сик Бой ме гледа едно такова ядно и казва:
— Кой, мамка му, е тоя путьо?
И аз му раздувам за Братчеда и за това как ми се ще да знам PIN-кода на котака, защото, виждаш ли, ако го знаех, щях да изтараша джобовете му за кредитната карта. Големи мангизи има в тая сметка, значи.
— Все разправя как сам можеш да си избереш кода в тая Клайдсдейл Банк.
Когато Доуд се връща и сяда, си взимаме по още една бира. И тогава става чудото! Братчеда си сваля якето и двамата със Сик Бой само се споглеждаме. Той е там, човече, точно пред очите ни! На едната ръка Братчеда си е татуирал лъва с надпис „Винаги готов“ отдолу, а върху другата Крал Били на коня. Под коня е нарисувана лентичка, а в лентичката е татуиран този PIN-код, така че да не може никога да го забрави. 169010.
31. „…да ти отрежат крак…“
Квартирата ни на Толкрос се е превърнала в малка манифактура. Джойнтът и кафетата са в постоянен оборот. Аз и Раб работим върху сценария. Даян седи близо до нас и се рови в бележките си за дипломната си работа и се кефи на кикота ни докато ние се бутаме един друг пред компютъра. Тя хвърля от време на време някой поглед в монитора и хъмка одобрително, давайки някое и друго полезно предложение. В ъгъла Лорън също работи върху някаква курсова задача и се опитва да ни засрами, че й пречим. Очевидно заинтригувана, тя въпреки това отказва да погледне сценария. Аз и Раб продължаваме да я дразним като прошепваме някоя думичка като „духане“, „анално чукане“ и се кискаме, докато Лорън почервенява и мърмори „Фелини“ или „Пауъл и Пресбъргър“. Даян накрая вдигна ръце и си събра нещата.
10
1690 — 1 юли 1690 г. — свещена дата за протестантите във Великобритания, която днес се празнува на 12 юли по Грегорианския календар с шествие на оранжистите. Счита се, че на тази дата се поставят основите на конституционната монархия, след победата на протестантския крал Уилям III (известен и като крал Били) срещу католическия му предшественик Джеймс II при река Бойн. Привържениците на Глазгоу Рейнджърс ФК са твърди оранжисти и дори наричат себе си Били Бойс. — Б.пр.