— За теб — казва тя.
Очаквам да ме търси някое гадже, дори се надявам да е Ники, но не, това е шибания Спъд, който иска на ходим на клуб и да профукаме парите на киртака Доуд, сякаш двамата сме пак големи приятелчета.
— Съжалявам, приятел, но съм много зает в момента — кратко го информирам.
— А какво ще кажеш за четвъртъка?
— В четвъртък — изключено. Какво ще кажеш за никога? Никога устройва ли те? — питам раздразнено, преди да отсека: — Чудесно! — и трясвам слушалката на фона на потресеното мълчание от другата страна на линията. После вдигам отново и набирам някой, който би могъл да ми бъде от полза, а именно Скрийл от Глазгоу и го питам дали може да открие определени хора.
Още от най-ранна възраст осъзнах, че другите хора са просто пионки, които можеш да разместваш и поставяш, където смяташ за необходимо, така че в крайна сметка да създадеш ситуацията, от която може да се извлече оптимално удовлетворение. Също открих, че чарът работи по-добре от заплахите, а любовта и привързаността по-лесно от насилието. При любовта и привързаността само трябва да се оттеглиш или да заплашиш, че ще го направиш. Разбира се, някои хора прецакват виртуозния ти план. Това обикновено са приятелите и любовниците. Най-добрият ми приятел избяга с парите ми. Рентън. Другият, който ме е прекарвал здраво е старецът на жена ми.
И на двамата ще им го втъкна. Но точно сега, искам да говоря със Скрийл, мой стар глазгоуски приятел. Да, време беше да се намерим, особено след като съм вече за постоянно на север от границата. Обменяме поздрави, лафим за дреболии, после насочвам разговора по бизнес и Скрийл просто не може да повярва на ушите си какво се иска от него.
— Искаш да ти намеря гадже, което работи къде?!
— Да продава билети на стадион Иброкс — повтарям търпеливо. За предпочитане да е срамежлива, уязвима, така по-невинна, която може би живее при родителите си. Няма значение как ще изглежда.
Останалата част го прави още по-подозрителен.
— Какво, по дяволите, си намислил, Уилямсън?
— Можеш ли да го направиш?
— Остави на мен — отсича той с разбиране. — Нещо друго?
— Очилат пич, който живее с майка си…
— Това вече е лесно!
— …но и който работи в централния клон на Клайдсдейл Банк в Глазгоу.
Скрийл отново настоява да повторя молбата си и започва да се смее.
— Да не си тръгнал да ги сватосваш?
— В известен смисъл — казвам му. — Можеш да ми викаш Купидон — подхвърлям преди да се сбогуваме и да усетя успокояващия допир на пакетчето кока в джоба си.
37. „…политически правилен тек…“
Лорън ми е истински сърдита и не мога да я открия никъде. Може и да си е отишла в Стърлинг. Положителният момент е, че това означава, че й пука, да, пука й и то как. Даян не се шашка особено и продължава да си работи по проекта. Чукайки с химикалка по зъбите си тя преценява обстановката така:
— Лорън е много задръстено малко момиченце, но е още твърде млада и ще се оправи.
— Този ден няма да е скоро — казвам. — Кара ме да се чувствам като скапана курва… — Успявам да изрека думата и тя ме срязва на две. Мисля си за уговорката, която имам с Боби и приятеля му Джими от вчера. За тази вечер. Доста е различно от сауната, където екстрите зависят само от теб, макар да се очаква на правиш поне чекии, докъдето аз спирам — моите бездарни чекии, продължение на калпавата ми техника за масаж. Имам обаче нужда от работата и от парите, особено с наближаващата великденска ваканция. Но излизането с някой, някъде в нечия хотелска стая е пресичане на още една бариера, която си бях обещала да не прекрачвам. Само вечеря и питие, каза Джими. Всичко друго е между вас.
Тръгвам да излизам, изтупана от глава до пети — с черно-червената си рокля под черното ми палто Версаче. Опитвам да се измъкна без да ме види Даян, но тя ме засича и подсвирва:
— Важна среща, а?
Усмихвам се колкото се може по-загадъчно.
— Мръсна късметлийка! — смее се Даян.
Излизам на улицата и понеже не съм свикнала да ходя на високи токове, веднага махам на едно такси. Спирам таксито на около петдесет ярда от хиперлуксозния хотел в Ню Таун, защото искам да се насладя на пристигането си, да попия всичко. Хотелът е със старинна фасада, но вътре всичко е ултра-модерно. Фоайето е с огромни витражи, почти до земята. Автоматичните врати се отварят пред мен и портиерът с фрак ми кимва. Чувам потракването на токчетата си по мраморния под, докато се насочвам към бара.