Выбрать главу

След кратък сън отново продължаваме. Веднага щом ми става й го вкарвам и се тресем и мятаме ритмично докато експреса в 7.21 до Норуич профучава с тътен през спирка Хакни Даунс, сякаш и нас ще отнесе в Ийст Англия със себе си, а тя стене:

— О Господи… Саймън… Сай-мъ-ъ-ъ-н…

Рейчъл заспива и аз се измъквам, оставяйки бележка, която я информира, че трябва да ходя рано на работа и че ще й се обадя. Отивам в кафенето отсреща и си вземам чай в очакване да излезе. Очите ми леко просълзяват, когато се сещам за красивото й лице. Представям си как се качвам обратно по стълбищата, може би даже с цветя, как разкривам душата си, заричам се в нетленна любов и обещавам да направя живота й изключителен като онзи принц на белия кон. Тази фантазия е колкото женска, толкова и мъжка. Но нищо повече. Гади ми се от някакво усещане за загуба. Лесно е да обичаш или да мразиш някого, когато го няма. Някой, когото всъщност не познаваш. В това наистина ме бива. Големият проблем идва щом нещата станат твърде лични.

После, като полицай дебнещ заподозрян, я гледам как излиза от входа. Движенията й са напрегнати и сковани. Тя прави опити да се ориентира и изглежда като птиче паднало от гнездо — противна, недодялана и непохватна, напълно различна от прелестната вдъхновена от алкохола богиня, която сподели леглото и за кратко живота ми миналата нощ. Обръщам на спортните страници на Сън.

— Мисля, че на Англия им трябва шотландски мениджър — извиквам към Хасан, собственикът турчин. — Шибаният Рони Корбет или някой подобен. Копелето е от Хартс — обяснявам и допирам до устните си горещия подсладен чай.

Когато се връщам в гадната дупка горе, Рейчъл е оставила част от своето ухание, което ми идва добре, и бележка, което пък не ми идва чак толкова добре.

Саймън,

Жалко, че те изпуснах тази сутрин. Бих искала да се видим пак. Обади се.

Целувки,

Рейчъл.

Така. Винаги е по-добре да зарежеш някой, който иска да те види отново, защото неизбежно идва времето за раздяла, когато не иска да те вижда повече. Толкова по-просто и приятно. Смачквам бележката и я бутвам в кофата.

Никак не мога да определя мястото на Рейчъл в моята схема. Когато започвах своя престой в Лондон, незаконно настанил се във Форест Гейт, бях решил да проправя пътя си на Запад — от лъскави есекски гаджета през заможни еврейки в Северен Лондон до новобогаташки дъщерички. Всички те обаче знаят какво искат. Първите заменят секс за материални придобивки, с вторите си разменяте неврози, а последните те скъсват от чукане, но халката на пръста не е за теб, тя е обещана на някоя еднопородна свиня. Тия кучки винаги имат уговорени женитби, които са си чисто кръвосмешение. Така се отказах да бройкам дебютантки и се завърнах обратно в Хамстед.

Сега Таня, която пък изобщо не ми влиза в класацията, звъни на червения мобилен, за да ми съобщи, че пристига. Представям си лицето й, бяло като череп, което в последните години не е виждало повече слънце от вампирът Носферату, разранените й неестествено големи устни, подобни на лоши имплантанти, резките й конвулсивни движения и погледа й на насекомо.

Залепвам разписанието на Грейт Ийстърн Рейлуей на таблата на леглото и докато Таня се дотътри успявам да разтребя. Тя ми признава, че скапанякът Мат Колвил й е изритал задника от бара оная вечер. В големите й очи се чете копнеж за хероин, а не за чукане. Обяснявам й, че е неблагодарна кучка и как съм се постарал да я уредя, но не, тя предпочита да я опъват до скъсване някакви отрепки за късчета крек или доза хероин някъде из копторите на Кингс Крос вместо да практикува занаята си в някое достойно заведение на развлекателната индустрия в Сохо.

— Правя всичко възможно за теб, но напразно — натъртвам и в същото време се чудя колко ли пъти е чувала тези думи от родители, социални работници и полицаи. Докато ме слуша тя рухва на канапето, увива ръце около себе си и се вторачва в мен с провиснала челюст, която сякаш се държи само на кожа.

— Но той ме изхвърли — проплаква тя. — Колвил. Направо ме изрита!

— Нищо чудно. Погледни се. Изглеждаш като някоя глазгоуска отрепка. Тук сме в Лондон. Човек трябва да се придържа към някакъв стандарт. Май съм единствения, който наистина държи на добрите стандарти…

— Извинявай, Саймън…

— Няма нищо, миличка — изчуруликвам и я повдигам от канапето. Държа я в ръце и не мога да повярвам колко е лека. — Малко съм кисел днес. Кофти седмица, нали знаеш как е? Ела и си легни при мен…