Господи.
Лицето му се набръчква като влажен вестник и погледът му се изпълва с лепкаво, мръснишко презрение.
— Мис Фулър-Смит… — Този глас, груб и режещ, но в същото време мек, раздира съзнанието ми.
О, Господи. Усещам как пулсът ми се учестява и звукът от токчетата направо ще ме оглуши. Обзета съм от маниакалното усещане, че всички във фоайето ни гледат, все едно сме сложени в рамка.
— Здравейте, аз… — опитвам се да започна, но той ми пуска съмнителен поглед, сякаш познава всичките ми тайни. Оглежда ме от горе до долу и в очите на този стопроцентово развратен лектор, се появява стоманен отблясък.
— Ела да те черпя едно питие — кима той към бара, което прозвучава по-скоро като нареждане, отколкото като молба. Просто не знам какво трябва да отговоря.
— Аз не… Аз съм…
Маклимънт бавно поклаща глава.
— Ако не дойдеш, много ще ме разочароваш, Никола — казва той, въртейки очи и аз схващам посланието. Разбира се, аз си предадох последната курсова работа, но нещо още ме кара да се подчиня. Бях отсъствала доста и той можеше да ме прецака. Ако се издъня, татко щеше да ми спре издръжката и щях да съм до тук. Правя унизителен обратен завой и възвръщайки си отчасти самообладанието, го последвам към бара, където барманът ме поглежда студено, докато Маклимънт ме пита какво искам за пиене.
Сядам с тоя дърт тъпак на бара и преди да успея да взема предимство като го питам какво прави тук, той успява да ми зададе същия въпрос първи.
— Чакам моя приятел — отвръщам, повдигайки чашата с малцово уиски към устните си. Това би избрал и Саймън и очевидно Маклимънт също го одобрява. — Но ми се обади по GSM-а и каза, че са го задържали.
— О, колко жалко — казва Маклимънт.
— А вие, какво правите насам? Идвате ли често тук? — питам. Маклимънт за миг се вцепенява, очевидно считайки, че тъй като едно съм студентка, второ жена и трето по-млада, той би трябвало да е този, който задава въпросите.
— Бях на среща на Шотландското Общество — казва помпозно той, и по пътя за вкъщи ме изненада дъжда и реших да пийна едно тук. Наблизо ли живееш? — пита той.
— Не, на Толкрос, аз… ъ-ъ… — потрепервам, защото с ъгълчето на окото си виждам Севериано, баскът, да слиза надолу към бара с някакъв друг костюмар зад него. Обръщам се в обратната посока, но пичът с костюма, не баския парламентарист, идва право към нас.
— Ангъс! — провиква се той и Маклимънт се обръща и се ухилва като на стар познат. — Коя е очарователната млада дама? — интересува се непознатият.
— Това е Мис Никола Фулър-Смит, Рори, студентка в Университета. Никола, това е Рори Макмастърс, депутат в шотландския парламент.
Стисвам ръката на този около четирийсет годишен здравеняк, тип ръгбист.
— Защо не се присъедините към нас? — пита той, сочейки моя баск, който гледа към нас с крива физиономия.
Опитвам се да възразя, но Маклимънт е грабнал питиетата ни от бара и се е насочил към близката маса. Опитвам се да пусна дискретна извинителна усмивка към баска, който ме гледа бясно, сякаш съм му устроила засада. Сядам колкото е възможно по-благопристойно и колкото го позволява роклята ми. Усещам се толкова безсилна и превърната в някакъв обект тук, много повече отколкото ако се бях чукала с непознат пред видеокамерата.
— Това е сеньор Енрико Де Силва, от баския регионален парламент в Билбао — казва Макмастърс. Ангъс Маклимънт и Никола… ъ-ъх, Фулър-Смит, нали?
— Да — усмихвам се безхарактерно и сякаш потъвам в стола. Енрико! А ми каза, че името му е Севериано! Той ме поглежда с печално съзаклятничество.
— Млада лейдий е ваша партньорка, да? — пита той Маклимънт и гласът му леко притреперва.
Маклимънт леко се изчервява, после усмивка сбръчква лицето му преди да се изсмее на глас:
— Не, не, Мис Фулър-Смит е моя студентка.
— А какво учий тя? — Енрико или Севериано, или просто баскът пита.
Усещам как нещо се надига у мен. Мамка му, и аз съм тук. Намесвам се.
— Специалността ми е кино. Но ходя на курс по шотландска култура. Много е интересно — усмихвам се в агония, мислейки си, че преди минути държах пенисът на този мъж в устата си.
Извинявам се и отивам до тоалетната, напълно съзнавайки, че очите им са фиксирани в задника ми, че говорят зад гърба ми за мен, но нямам избор, имам нужда от спокойствие, за да помисля. На път съм да звънна на Колин вкъщи, толкова съм отчаяна и объркана, но решавам, че Саймън е по-подходящ.
— Изпаднах в тъпа ситуация, Саймън. Намирам се в Роял Стюърт Хотел в Ню Таун. Можеш ли, моля те, да ми помогнеш?
Саймън изглежда доста студен, дори раздразнен, следва пауза, но накрая той казва: