— Предполагам Мо може да се справи и сама известно време. Скоро съм при теб — прокашля се той и затваря.
Скоро? Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? Ретуширам малко грима си, сресвам се и се връщам във фоайето.
Когато сядам край масата, тримата мъже ме гледат с развратно съучастие. Говорили са само за мен, знам го. Маклимънт е доста пиян. Той къдри някакво несвързано безкрайно изречение, което според мен се отнася до авторитета и връзките на Шотландия в Европейския Парламент и завършва с:
— …и точно това забравят нашите английски приятели.
— Не успях да схвана смисъла. Как да приемам тази позиция? Като националистическа или юнионистка?
— Просто най-обща — казва той и кожата около очите му се набръчква.
Аз се пресягам за чашата си със скоч.
— Странно, но винаги съм си мислела, че термина „северни брити“ се използва иронично, даже саркастично от националистите в Шотландия. Бях страшно учудена, когато разбрах, че е измислен от юнионистите, които биха искали да бъдат приемани като част от Обединеното Кралство — поглеждам към баска и депутата. — Така че това е един вид аспирационен термин, тъй като никой англичанин не би се нарекъл „южен брит“. По абсолютно същия начин както и „Власт Британия“ е написана от шотландец. Това е молба за приобщаване, която никога няма да бъде удовлетворена — клатя тъжно глава.
— Точно така — казва депутатът. — Ето защо ние смятаме…
Продължавам да гледам Маклимънт, докато обяснявам на политика.
— Но от друга страна, много е жалко, че Шотландия така и не успя да извоюва своята свобода от Общността. За толкова дълго време! Имам предвид, вижте само какво постигнаха ирландците.
Маклимънт се вбесява и започва да ми отговаря, но забелязвам Саймън, който влиза във фоайето и му махам. Той е елегантен, с небрежно спортно яке и пуловер без яка. Кожата му изглежда някак по-тъмна от преди. Да, очевидно е, че е бил на солариум.
— О, Ники, бейби… Извинявай, че закъснях, скъпа — казва той, навежда се и ме целува. — Готова ли си за купона? — пита той и чак тогава поглежда мъжете около масата. Изражението му е като на разглезен котарак, комуто са подхвърлили остатъците от вчерашната вечеря. Той набързо се здрависва с всеки от тях. Нафукан и категоричен Сик Бой напълно владее ситуацията.
— Саймън Уилямсън — рязко заявява той, после с малко по-мек тон пита: — Надявам се, че приятелката ми е била в добри ръце?
Другите поглеждат към баскът и пускат нервни, виновни усмивки. Всички те се чувстват на тръни в негово присъствие, той без всякакво усилие ги бе поставил на колене. Но аз се чувствам ужасно, страшно унизително и за първи път от толкова дълго време, още от времето, когато се наложи да направя първата си чекия, се чувствам като истинска курва. Саймън ми помага да си облека палтото и съм толкова щастлива да се разкарам оттук.
Когато влизаме в колата, усещам, че плача, но курвенското чувство ме е напуснало. Знам, че сълзите ми са неискрени, защото така искам Саймън да ме отведе в къщи, в леглото. Искам да го накарам да си мисли, че съм негова жертва и толкова го искам, искам го тази нощ. Но Саймън не е впечатлен от водопадите.
— Какво има? — пита той с равен тон, докато подкарва колата нагоре по Лотиан Роуд.
— Забърках се в една каша, която ми изкара акъла — казвам му. Саймън го обмисля, после казва отегчено:
— Случва се всекиму — но от тона му съдя, че няма предвид себе си. Спираме пред нашата кооперация, излизаме от колата и поглеждам към небето. То е ясно и цялото осеяно със звезди. Никога не бях виждала такова нещо, не и в града. Веднъж Колин ме води по източното крайбрежие, в едно бунгало до Колдингхям и цялото небе бе буквално зарито от светлинки. Саймън поглежда нагоре и казва:
— Небесата звездни над мен и законът на морала в мен.
— Кант… — казвам със смес от възхищение и вцепенение, чудейки се накъде бие с тия приказки за морала. Дали не се досеща какво съм правила? Но той просто се обръща рязко и изглежда някак обиден. Не казва нищо, но в очите му има подканящ поглед.
— Това е мой любим цитат от любимия ми философ — обяснявам. — Кант.
— О… и на мен ми е любим — казва той и лицето му се озарява в усмивка.
— Да не си учил философия? Учил ли си Кант? — питам го.
— Малко — кима той. После ми обяснява. — Традицията на шотландското образование. Минаваш ги всичките — от Смит през Хюм до евромислителите като Кант.
В тона му се прокрадва такова самодоволство, че някак ми се свива отвътре, защото ми напомня за Маклимънт. Хич не искам да мисля за него по този начин и затова се осмелявам да попитам: