Но най-сладка е редакционната статия:
Лийт може да бъде горд със своя високо морален местен бизнесмен, Саймън Уилямсън, чиято нова инициатива бележи началото на гражданския отпор срещу бедствието, сполетяло нашата общност. Макар проблемът да е международен и в никакъв случай да не се ограничава с Единбург, намесата на местните хора е от съдбоносно значение за изкореняването на този недъг. Мистър Уилямсън олицетворява новия Лийт — напредничав и с поглед устремен към бъдещето, но в същото време с чувство за отговорност към „своите“, особено младежите и децата, станали жертва на злонамерени дилъри, съсипващи още крехкия им живот. Мотото на Лийт е „постоянствай“ и никой не трябва да забравя, че Саймън Уилямсън прави точно това. Нюз безрезервно подкрепя неговата кампания.
Фантастично! Обръщам бирата и се връщам в апартамента, където си правя щедра линийка, за да отбележа събитието. Моята кампания. Хората харесват смелите. Сещам се за Малкълм Макларън и Пистълс. Е, Малкълм, този твой изтъркан наръчник скоро ще бъде осъвременен.
Решавам да взема такси до майка ми. Когато пристигам, тя е на седмото небе.
— Толкова се гордея с теб! Моят Саймън! В Ивнинг Нюз! След всичко, което преживях заради тази дрога!
— Време е за връщане на стари дългове, мамо — обяснявам. — Знам, че съвсем не съм бил ангелче навремето, но е време нещата да се преобърнат.
Хвърляйки упорито самодоволни погледи към стария, тя цитира преповтаря от статията:
— И всичко в името на младите! Знаех си, че в крайна сметка Саймън ще излезе свястно момче! Знаех си! — чурулика тя триумфално към баща ми, който изглежда напълно незасегнат от нейния ентусиазъм и безучастно продължава да гледа надбягванията. Той никога не ги спира, макар напоследък да не залага.
Сега е момента и аз да натрия носа на дъртото копеле.
— Освен това на хоризонта има и нова приятелка, мамо, така да се каже, по-специална от останалите — казвам и тя ме прегръща отново.
— О, синко… Чу ли това, Дейви?
— Хъ-ъм — прокашля се стария негодник и ме гледа скептично. Един притежател на абонамент за надбягванията в Кад Роувърс, веднага би разпознал сродна душа и на трибуните в Баундърс. Това вече е без всякакво значение, защото Саймън Уилямсън още държи юздите. Дейвид Джон Уилямсън, от друга страна е прецакан, грохнал, озлобен неудачник, който нищо не е постигнал, освен, че е направил ад живота на една добра, благочестива жена.
Спомням си, когато бях малък, той беше страхотен авторитет в очите ми и ако съм честен, винаги е бил мил към мен. Водеше ме навсякъде, дори в домовете на гаджетата си. Винаги ме подкупваше, за да не казвам на мама. Да, винаги се отнасяше добре с мен. Дори другите деца ми викаха, че искали баща им да бъде поне малко като моя. После, щом влязох в пубертета и започнах да проявявам интерес към жените, всичко приключи. Бях се превърнал в конкуренция, която трябва да се отстрани и прекара. Това обаче не му помогна особено, защото аз вече бях много напред с материала.
— Избра ли си фаворит, татко? — питам.
— Един-двама имат шансове — промърморва кисело той, като си дава зор да е любезен, само защото тя е в стаята. Ако бяхме само двамата, той просто щеше да свали вестника, да ме изгледа продължително и да ме попита, ръмжейки — „За чий си се дотътрил тук“. Това щеше да е цялото посрещане, което щях да получа.
Майка ми не спира да се вълнува за анонимната специална дама и аз внезапно осъзнавам, че всъщност не съм сигурен коя точно имам предвид. Дали имам предвид Ники, особено след снощи или Алисън, която работи в бара, или тази дребна дебела глазгоука, за която си мисля? Все някоя. Просто не мога да видя нищо по-встрани от далаверата. Ако номерът ми сработи, то това ще е произведение на истински гений. Която и да стане специалната лейди, вече съм подготвил почвата.
— Само обаче, ако се грижи за момчето ми и не се опитва да ми отнеме моя малък bambino — заканва се тя към хипотетичната курветина.
Не се задържам дълго — в крайна сметка трябва да движа цял бар. Но още щом прекрачвам прага, зеленият GSM звънва и отсреща е Скрийл с добри новини.
— Отидох и ти свърших работа, да знаеш — казва ми той.
Аз набързо изразявам вечна благодарност, после без да губя време звъня в пъба и оставям Мо и Али да се справят сами, промърморвайки нещо като търговска конференция за лицензите, която съм забравил. Отивам право на гара Уейвърли и се мятам на влака за Глазгоу. Взимам сценария с мен и преглеждам отново последователността на заснемане на сцените. Първо ще направим сцените с чукането, много, много чукане. Ще започнем с оргията и ще вървим назад. Когато пристигам в Киртаквил, вече съм се одървил здраво, но ерекцията ми бързо спада (и слава Богу!) щом виждам Скрийл, който ме чака на перона. Видът му го издава напълно — човек, толкова изцеден от дрогата, че ще се носи вечно травмиран и с налуден поглед. Това е голямата разлика — онази унила напрегнатост, която различава бившите наркомани с бачкаторски произход и техните събратя от средната класа. Хероин плюс културата на бедността и пълната липса на опит и очаквания за каквото и да било. Но да не забравяме, че Скрийл се справи по-добре, отколкото би очаквал и най-големия оптимист. Фаталната свръх-доза от прекалено чист хероин, която загроби неговия приятел Гарбо, някак го накара да си събере мислите. Сега той е чист, е, поне толкова, колкото един глазгоуски кирливец би могъл да бъде. Той пита за Рентън, което малко ме стряска, после за оня прочут единбургски прошляк.