— Влез! — изръмжа той. Влязох и се приближих до бюрото му. — Ти си един проклет туземец! — твърдо заяви той. — Абсолютно нецивилизован дивак. И за теб виждам само една надежда.
— Да, сър — прошепнах аз със свити вътрешности, защото мислех, че се досещам какво ще последва.
— Седни, Хектор — посочи ми той стола с подлакътници срещу бюрото му. Това ме шокира. Никога не бях сядал на този стол, да не говорим, че не помнех кога за последен път ме бе нарекъл „Хектор“, а не просто „момче“.
Когато седнах с изправен гръб, той продължи:
— От теб май няма да излезе фермер, нали така?
— Съмнявам се, сър.
— Фермата ти се полагаше по право, като на първороден син. Но сега ще я оставя на Теди.
— Дано Теди й се зарадва, сър — отговорих аз и ми се стори, че той се усмихна, макар и само за миг.
— Разбира се, той няма да я притежава дълго — каза баща ми. — Само след няколко години ще бъдем изритани оттук от предишните й собственици, от които я отнехме. Африка винаги печели в крайна сметка. — Мълчах. Не виждах какво мога да кажа. — Но сега говорим за теб, Хектор… Питам се какво да правим с теб. — Отново нямах отговор, така че държах устата си затворена. Отдавна бях научил, че това е най-безопасното поведение. Той продължи: — В сърцето си ти винаги ще си останеш дивак, Хектор. Не че това е сериозен недостатък. Повечето от най-славните британски герои, от Клайв до Китченър, от Уелингтън до Чърчил, са били диваци. А без тях Британската империя нямаше да съществува. Аз обаче държа да станеш добре образован и културен английски дивак, затова те изпращам в Кралската военна академия „Сандхърст“, за да се научиш да пребиваш до смърт всички по-низши хора на тази земя.
Xейзъл прихна и плесна с ръце:
— Колко забележителен човек, макар да е бил абсолютно възмутителен.
— Беше си грубиян, макар според мен това да бе само поза. Искаше да има славата на корав мъж, който никога не е отстъпвал и който винаги е наричал нещата с истинските им имена. Но под тази фасада се криеше мил и почтен човек. Мисля, че ме обичаше, а аз… аз определено го боготворях.
— Иска ми се да го бях познавала — със съжаление в гласа призна Хейзъл.
— Вероятно е много по-добре за теб, че не сте се срещали — увери я Хектор. После се обърна при вежливото изкашляне на Марио до лакътя му.
— Има ли нещо друго, което бихте желали, господин Крос?
Хектор го изгледа, сякаш го виждаше за първи път. После примигна и огледа салона, който бе празен, с изключение на двама скучаещи сервитьори, застанали до вратата за кухнята.
— Мили боже… колко е часът?
— Малко след четири, господине.
— Защо, за бога, не ни предупредихте?
— Двамата с госпожа Крос бяхте толкова погълнати от разговора си, господине, че сърце не ми даде да ви обезпокоя.
Хектор остави на масата банкнота от петдесет лири и изведе под ръка Хейзъл навън, където портиерът вече бе докарал роувъра пред парадния вход. Колата ги чакаше със запален двигател. Когато стигнаха до Харли Стрийт, Хектор се спусна надолу по рампата в подземния гараж на сградата на Алан и помогна на Хейзъл да се качи на нейното ферари.
— Сега, моя прекрасна пчелна царице, помни, че съм зад теб и че не сме на рали. Искам от време на време да поглеждаш в огледалото за обратно виждане.
— Не се престаравай с грижите, мили.
— Няма да спра, докато не ми дадеш целувка.
— Ели и си я получи, лакомнико.
— Докато я чакаше да излезе от гаража и да тръгне пред него, Хектор си сложи ръкавиците от мека кожа за шофиране, след което последва ферарито нагоре по рампата. На значителна дистанция ги следваше мотоциклетистът, който използваше за прикритие разделящите ги коли, докато се провираха по улиците на Лондон, за да излязат на магистралата М4. Там вече не се налагаше да кара близко зад тях и да рискува да събуди подозрението им. Знаеше отлично закъде пътуват. Освен това го бяха предупредили, че пичът е малко непредсказуем и не е препоръчително да си имаш работа с него. Затова щеше да предприеме своя ход много по-късно, едва след като минеха през Уинчестър. От време на време казваше по няколко думи в хендсфри микрофона на мобилния си телефон, монтиран на каската му, за да съобщи текущото местонахождение на двете коли пред себе си. И всеки път получаваше потвърждение с натискане на бутона за превключване посоката на разговора, че посланието му е прието.
На около двеста метра пред мотоциклетиста Хектор почукваше с показалец по волана в такт с музиката. Слушаше „Меджик радио“ — любимата му радиостанция. Дон Маклийн пееше „Американски пай“, а Хектор му пригласяше. Знаеше наизуст сложния текст. Но през цялото време оставаше нащрек. През няколко секунди погледът му се отместваше към огледалото за обратно виждане, за да огледа движението зад него. Колите там непрестанно се сменяха, но всяка от тях оставаше запечатана в паметта му. „Винаги наблюдавай гърба си“, бе един от афоризмите му. Малко след пътен възел 10 трафикът се разреди и Хейзъл настъпи педала. Хектор трябваше да ускори до почти 190 километра в час, за да не я изпуска от поглед. Обади й се по своя хендсфри: