Вратата нямаше брава, още по-малко ключалка отвътре, но те я затиснаха с телата си. Преградните стени бяха тънки, но те не се вълнуваха дали някой ще ги чуе. Нямаше никакво място да лежат един до друг, но не такова бе намерението на Хектор. Подът бе твърд, но на тях им се струваше мек като пухено легло. Нощта бе дълга, но им се стори като миг. Летяха към долината на сянката, но си шепнеха само за дългия съвместен живот и вечната любов, които им предстояха. Когато дойде сутринта, не бяха отпочинали, но бяха освежени и силни, и вярваха, че са безсмъртни, каквато беше и любовта им един към друг.
Когато прозвуча алармата на ръчния часовник на Хектор, те напуснаха скривалището си и застанаха рамо до рамо в отвора на вратата на пилотската кабина. Бърни се извърна да ги поздрави.
— Добре ли спахте? — потисна усмивката си той.
— Прекрасно — увери го Хектор. — Дори не можеш да си представиш. Колко още ни остава?
— Не питай мен — сви рамене Бърни. — Аз съм само шофьорът. Има си навигатор.
— Как вървят нещата, Нела? — обърна се Хектор към нея.
— Четиридесет и три минути до дестинацията. Онова голямо блестящо нещо пред нас е Танганика.
Хектор и Джо се подпряха на гърба на пилотските седалки и се взряха напред.
Слънцето почти бе изплувало над хоризонта отдясно на борд и в момента летяха през дълбока долина от кълбящи се облаци. Над пелената се показваха върхове и се издигаха много над скромните четири хиляди и петстотин метра височина, отчитани на приборното табло. Облачните планини изглеждаха твърди като лед в сребърен обков, тук-там прорязани от синьо.
Издигащото се слънце хвърляше сянката на кондора върху блестящите облачни склонове. Увеличена и изкривена, заобиколена от сияние в цветовете на дъгата, тя ги следваше, без да изостава.
— О, виж! — извика Джо и посочи над носа на кондора. На тяхната височина и точно отпред се виждаше тъмната сянка на орел риболов в полет, осветяван отзад от сиянието на облаците. Изглеждаше неподвижен, широко разперил непомръдващи криле. Но когато самолетът го наближи, птицата наклони едно крило и пикира надолу напречно на тяхната посока. Разминаха се толкова наблизо, че можаха да видят проблясването на ахатовокафявото му око в жълтата маска на кожата, и дори да различат перата по снежнобялата му качулка, прилепнала към главата от скоростта на пропадането.
— О, боже, какво разкошно създание! — възхити се Джо, а орелът изчезна от погледа им и потъна в облаците.
Далече под тях африканската савана и горите бяха поръсени с облачни сенки. Право срещу тях сребристата повърхност на езерото ги заслепяваше.
Бърни отпусна дроселите, за да започне снижаване, и самолетът бавно се спусна към земята между блестящите склонове на облаците. Стрелките на висотомера плавно се въртяха в посока, обратна на часовниковата стрелка. Когато преминаха над североизточния бряг на езерото, се намираха на две хиляди и седемстотин метра височина.
— Двайсет и една минути до дестинацията — обяви Нела. Хектор взе микрофона на радиото от нея и го вдигна пред устата си. Гласът му изгърмя по оповестителната система на кондора.
— Събудете се! Хайде, всички…! Пуснете пишките си и си обуйте чорапите! Двайсет минути до кацане.
Под тях повърхността на езерото бе посипана с валма мъгла. Стотици фламинго летяха ниско над тях. Птиците се бяха подредили една зад друга в колона. Възходящи течения топъл въздух ги повдигаха една след друга и ги спускаха обратно, когато навлезеха в зона на студен въздух. Полетът им приличаше на вълнообразна розова верига, окачена над езерото. Всички в кабината бяха онемели от гледката.
— Петнайсет минути до дестинацията — наруши магията Нела.
Джо извика почти веднага след нея:
— Ето го! Точно отпред… Замъкът на хълма!
Хектор свали от вилката микрофона на оповестителната система и нареди:
— Всички командири на екипи да включат слушалките на своите бъркини. Превключваме на живо с Ема в Хюстън… — Той кимна на Джо да направи нужното.
— Чуваш ли ме, Ема? — с най-обикновен разговорен тон попита Джо.
Отговорът последва незабавно:
— Чувам те ясно, Джо. В момента следя на живо двете мишени. Големия и Малкия са в основната спалня на замъка. Както обикновено, имат компания. Като че ли всички спят. — Внезапно Ема смени тона си, той стана по-остър: — Момент така… Големия се размърда. Става от леглото и пресича спалнята към вратата за терасата. Сега го загубих… Може би е на терасата.