— Бебето все още е в много добро състояние. Цезаровото сечение е крайно проста процедура. Практически няма никаква опасност и нито съпругата ви, нито детето ви ще бъдат травмирани.
— Добре тогава… Направете го. Ще подпиша нужните документи — съгласи се Хектор. Чувстваше същия студ, който прозвуча в гласа му.
***
Хектор бе изведен в чакалнята от медицинска сестра. Там вече имаше петима-шестима души. Всички погледнаха очаквателно при появата му, но се отпуснаха обратно разочаровани и примирени. Хектор си наля чаша кафе от каната за посетители. Ръцете му трепереха и чашката тракаше по чинийката. Овладя се с усилие и си избра място в ъгъла на просторното помещение.
Беше свикнал да държи нещата под контрол, да владее ситуацията, каквато и да е тя, но сега се чувстваше напълно безпомощен. Нищо не зависеше от него, оставаше му единствено да чака. Но не трябваше да допуска отчаянието да го завладее, докато чакаше.
Не бе имал възможност да обмисли случилото се след ужасния момент, когато маскираният шофьор на мерцедеса го бе задминал на тесния път. От онзи момент нататък той бе действал само под влияние на адреналина и инстинктите за оцеляване на себе си и онези, които му бяха най-скъпи — Хейзъл и бебето. Сега за първи път имаше възможност да оцени ситуацията трезво и на спокойствие.
Едно нещо беше напълно ясно — намираше се във война на живот и смърт. Трябваше да бъде готов на всичко и да се подготви за следващата атака на безименен и криещ се враг. Можеше само да предполага откъде ще дойде тя. Единственото, в което можеше да е сигурен, бе, че такава щеше да има.
Само че все още не бе дошъл напълно на себе си. Отчаянието му се завърна с пълна сила в комбинация с усещане за объркване и неувереност, и неумолимото чувство за надвиснала опасност. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе картината в съзнанието му на струйката кръв, стичаща се по бузата на Хейзъл, и празния поглед в разтворените й очи.
Отпи с труд голяма глътка от чашата с кафе и притисна пръстите на другата си ръка върху очите си с такава сила, че го заболя, опитвайки се да се овладее. Отне му известно време, но в крайна сметка почувства, че е способен да действа осъзнато.
„Добре… да видим какво знаем за природата на звяра — каза си той. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади оттам бележниче, подвързано в кожа на къртица. — Ванът със сигурност е откраднат, но помня регистрационния му номер — и той го записа. — След това идва шофьорът на мерцедеса. Хм… тук няма почти нищо. Лицето му бе изцяло скрито от маската. — Той извика в ума си краткия спомен от срещата и се замисли за подробностите. — Синя дънкова риза за петнайсет лири от „Праймакс“. — Помисли още малко и продължи: — Гола лява ръка. Много тъмна кожа. Оформени мускули. Млад и във форма. — Записа го със собствения си тайнопис. — Следи от часовник по кожата, но без часовника. Предпазливо копеле. Подготвил се е за екшъна. Червена татуировка от вътрешната страна на ръката. Сърце? Скорпион? Свита на кълбо змия? Не е сигурно… — Спря за момент. Не, тук няма нищо повече. Какво може да се каже за двамата блаженопочивши? В полицията ще проверят пръстовите им отпечатъци и ще изстискат каквото може от труповете им. Макар че няма съмнение в племенния им произход. Видях ги много добре след отстрела. Нилските им черти няма как да се сбъркат: тънък нос и устни, изразени предни зъби, високи скули, красиви, високи, слаби тела… Почти сигурно сомалийци. — След което се усмихна на собствената си наивност. — А може би масаи, етиопци, самбуру или кое да е друго нилско племе. Но сомалийците изглеждат най-логични. Династията на Типоо Тип, великия главатар. Те бяха първопричината. Те задигнаха яхтата на Хейзъл, отвлякоха Кайла, отрязаха главата й и ни я изпратиха в бутилка. Това е техният стил. Мислех, че съм се разправил с повечето от клана им. Мислех, че съм ги ликвидирал без остатък, но скорпионите се плодят толкова бързо. Напълно е възможно някои от тях да са ни се изплъзнали и сега да искат да си отмъстят.“
Хектор често се бе опитвал да вникне в същността на традиционните убийства. Кръвната вражда бе една от онези основополагащи концепции на шериата, които оставаха чужди на западняците. Целта на кръвната вражда не бе нито наказание, нито възмездие. Ако бе така, тогава щеше да бъде убит истинският извършител на деянието и след това нещата щяха да приключат. В действителност ставаше дума по-скоро за изчистване на фамилната чест чрез убиването на кой да е член от семейството на извършителя. Разбира се, пролятата кръв на жертвата изискваше ответно пречистване. И това затваряше кръга.