— Разбрано, Хектор!
— Сега искам актуализация за позицията ни.
Хектор имаше в ума си точна и напълно ясна карта на тази част благодарение на архитектурните чертежи и скици, получени от Андрю Муркрофт. В момента обаче се намираха на петнайсет метра под земята и в този каменен лабиринт нямаше никакъв проблясък на светлина. Така че Хектор не разполагаше с отправни точки, към които да привърже тази карта. От друга страна, не смееше да предупреди врага си чрез запалване на лампата, вградена в каската му от кевлар.
Можеше само да сканира пътя право пред себе си с помощта на „черната светлина[19]“ от оптичния мерник на оръжието си. С него той можеше да следи излъчването на кървавата следа, оставена от Карл по каменните плочи. В един момент следата се стопи, но Джони и хората му имаха по подметките си от кръвта на Карл и бяха оставили петна, достатъчни за Хектор да ги следва.
В абсолютната тъмнина хората от отряда му го следваха отблизо, като поддържаха контакт с него и един с друг, държейки ръка върху рамото на човека отпред.
На компютъра си в Хюстън Ема следеше придвижването им с камерите, които бе монтирала в подземието. Всяка от тях разполагаше с инфрачервено „око“, което възприемаше излъчваната от живите тела топлина. Пак със същото устройство тя можеше съвсем ясно да вижда къде се намира бандата на Джони във всеки момент.
Шепотът на Джо в ухото на Хектор му предаваше позицията с точност и го насочваше напред. Те бързо настигаха Джони и дори вече виждаха отражението на лъча на фенерчето му от стените на тунела пред тях.
И изведнъж тази мъждукаща светлина напълно изчезна.
— Лоши новини от Ема — тихо съобщи Джо в ухото на Хектор: — Тя докладва, че Джони е стигнал блиндажа и е изчезнал в него. Ема е изгубила всякакъв контакт с него.
Хектор знаеше за съществуването на блиндажа, но макар да бе очаквал това да се случи, изпита в душата си смут.
Не знаеха нищо за вътрешното устройство на блиндажа. Карл и Джони го бяха построили след отпътуването на Ема от Казунду, поради което тя не бе имала възможност да монтира камери в тази част на замъка. Но пък бе подслушала Карл и Джони да обсъждат конструкцията. Оттам знаеше и името, което му бяха дали. Беше ги слушала да го замислят като място за спасение, когато всичко останало се провали.
Дори бе успяла да проследи индиректно развитието на работата по строежа. За щастие, една от камерите й бе сложена на такова място, че да наблюдава участъка от стената, в която Карл и Джони бяха изкопали входа за бункера.
Съдейки по времето, което им бе отнело да приключат, и по обема на изнесената изкопана земя, беше очевидно, че става дума за обширно помещение. След като работата бе приключила, Ема бе наблюдавала как входът за бункера старателно се маскира. Но какво имаше зад вратата, си оставаше загадка.
— Е, Пол — с нормален глас каза Хектор, — сега са се окопали зад тайната врата. Вече можем да включим лампите на каските си. Няма как да се издадем.
Всички примигнаха на светлината, която им се стори ослепителна след тъмнината.
Хектор отново ги поведе напред. Меките гумени подметки на бойните им ботуши стъпваха практически безшумно по каменния под. Хектор зави на поредния ъгъл и се озова в задънена част на тунела. Но забеляза малките капчици от кръвта на Карл да водят до основата на стена, в която не се виждаше нищо. Застана близо до стената и се зае да я разглежда внимателно. Леко прекара ръка по зидарията.
Гласът на Джо в ухото му препредаваше указанията, които тя получаваше от Хюстън.
— Ема те вижда. Казва да се преместиш половин метър надясно. Виждаш ли малкия триъгълен син камък точно под линията на погледа ти? Да… натисни го силно. Използвай дланта си. Натисни с цялото си тяло и усети дали поддава. Така… страхотно! Задръж и го завърти обратно на часовниковата стрелка.
Хектор изпълни дадените му инструкции, досещайки се, че Ема бе наблюдавала Карл или Джони да правят същото.
Камъкът неохотно се завъртя под ръката му. Разнесе се приглушеният звук на отключване на някакъв механизъм. И тогава цял сегмент от зидарията се завъртя около скрита ос и се отмести, за да разкрие боядисана в зелено врата.
Хектор се наведе напред и докосна вратата. Веднага разбра, че е метална, а не дървена. Почука леко повърхността й с връхчетата на пръстите си и се вслуша преценяващо в резонанса.
Изобщо не приличаше на лъскавите врати от високолегирана стомана — материала, от който се изработват вратите за банковите хранилища. Точно обратното, беше нискокачествена мека стомана. Заварките бяха грубо изпълнени, особено около пантите, и вероятно бяха работа на местни заварчици, докарани тук сигурно от Кигома, на другия край на езерото.