Въздъхна. Време бе да потърси помощ. Не се налагаше да размишлява. Отговорът се натрапваше и бе единствен: Пади О’Куин. Добрият стар Пади и веселите му момчета, помисли си той.
Когато Хектор и Хейзъл се бяха срещнали за първи път, той бе собственик и управител на „Кросбоу Секюрити“. Единствен клиент на „Кросбоу“ бе „Банок Ойл“ — огромният петролен конгломерат, начело на който Хейзъл продължаваше да стои. След като двамата се бяха събрали, Хейзъл бе пожелала Хектор да бъде близко до нея през цялото време. Беше го убедила да стане член на борда на директорите на „Банок Ойл“ и да продаде всичките си дялове в „Кросбоу“, за да бъде свободен да се присъедини към нея. Цената, която „Банок Ойл“ плати на Хектор за напускането на „Кросбоу“, бе значителна, но напълно справедлива. Сумата бе достатъчна, за да го направи финансово независим и господар на съдбата си. Това бе избраният от Хейзъл начин да си гарантира, че Хектор е напълно свободен човек и че по този начин двамата ще бъдат абсолютно равностойни партньори в брака им. Тя не искаше той да се чувства потиснат от огромното й богатство. Знаеше, че е мъжкар и водач по природа, и не би могъл, нито би желал да толерира друго решение. Жестът бе абсолютно типичен за нея.
Съобразителна и два пъти по-умна! Настроението му се приповдигна за момент, докато си мислеше за нея, но почти веднага тъмните облаци отново надвиснаха.
Пади О’Куин бе втори след Хектор в йерархията на „Кросбоу“. Беше му помагал да изгради компанията от първите дни на нейното създаване. Нямаше друг, в когото Хектор да бе имал по-голямо доверие. Беше непоклатим като планина, разбираше си от работата, вземаше решения светкавично, но над всичките му добродетели стоеше инстинктът на боеца, който у него бе също толкова силен, колкото у Хектор. Хектор изпитваше облекчение от самия факт, че Пади се намира на разстояние едно телефонно обаждане.
Унесеността му бе прекъсната от медицинска сестра, която влезе в чакалнята и го извика по име. Той скочи на крака.
— Аз съм Хектор Крос.
— Моля ви, елате с мен, господин Крос.
Хектор я последва и погледна часовника си. Беше чакал над час и половина. Настигна сестрата в коридора.
— Наред ли е всичко? — поиска да разбере той.
— Напълно — усмихна му се тя.
— Жена ми…?
— Тя е в залата. Доктор Ървин все още я оперира. Но аз искам да ви запозная с друг човек, — И тя го поведе през лабиринт от коридори към врата с надпис „Стая за наблюдение на родилното“.
Когато влязоха, Хектор видя, че столовете вътре са подредени до стена, гледаща към огромен панорамен прозорец, през който се разкриваше гледка към помещението от другата страна. Сестрата каза в микрофона на масата под прозореца:
— Здрасти, Бони. Господин Крос е тук…
На което безтелесен глас отговори:
— Ей сега…
Хектор застана близко до прозореца и след минутка в другата стая влезе медицинска сестра в униформата на старша. Беше към трийсетгодишна, млада за подобна длъжност, поне според Хектор. Беше възпълна и симпатична, с жизнерадостно кръгло лице. Носеше в ръцете си малък вързоп, увит в синьо одеяло, бродирано в червено с инициалите болницата — КОБХ, Кралска общинска болница, Хемпшър. Приближи се до отсрещната страна на прозореца и озари Хектор с розовобузата си усмивка. Беше толкова заразително, че Хектор й се усмихна в отговор, макар това да не отговаряше на вътрешното му състояние.
— Здравейте, господин Крос. Казвам се Бони. Позволете ми удоволствието да ви представя на един човек…
— Тя разгърна одеялото, за да разкрие червеникаво, сбръчкано личице със стиснати очички. — Запознайте се с дъщеря си.
— Мили боже…! Тя няма коса — изтърси Хектор първото, което изникна в главата му, и веднага съобрази колко безумно звучи това дори на самия него.
— Тя е много красива! — строго го уведоми сестрата.
— По един доста смешен начин… предполагам, че може да се каже така.
— По всички възможни начини — поправи го тя. — Тежим два килограма и седемстотин грама, нали така. Как ще я кръстите?
— Катрин Кайла — майка й избра тези имена.
Определено би трябвало да усеща нещо повече при гледката на първородното си чедо, но вместо това мислеше за Хейзъл, която лежеше тук някъде с куршум в мозъка. Беше на ръба да се разплаче, затова се изкашля и преглътна сълзите си. Последният път, когато бе плакал открито, беше на шестгодишна възраст, тогава понито му го бе хвърлило и той бе счупил при падането ръката си на три места.