Хектор се изправи. Карл надигна горната половина на тялото си от пода и хвърли ножа към него. Опитът беше жалък. Ножът удари бронежилетката на Хектор с дръжката напред и падна в краката му. Хектор прекрачи през него. Бавно се приближи и застана над Карл, гледайки го от горе надолу.
— Карл Банок, предполагам[20]? — тихо попита, но в гласа му звучеше неприкривана заплаха. Куражът на Карл се стопи и той се сви, намръщен и мълчалив. Хектор ритна един от ранените му крайници. Кракът се огъна в точката на счупване и Карл изкрещя.
— Попитах те нещо — напомни му Хектор.
— Моля те, не ме наранявай пак — изстена Карл. — Да… да! Знаеш, че съм Карл Банок.
— А ти знаеш ли кой съм аз?
— Да. Знам кой си. Не ми причинявай повече болка.
— И кой съм аз? — настоя да чуе Хектор и ритна крака му пак. Карл изкрещя отново.
— Причиняваш ми болка — избърбори той. — Ти си Хектор Крос.
— Знаеш ли защо дойдох да те намеря?
— Съжалявам. Бих променил всичко, ако можех. Не съм искал да ти причинявам страдание. Аз не съм лош човек. Всичко това е кошмарна грешка. Моля те да ми простиш.
— Как се отваря онази врата? — кимна Хектор към желязната врата зад тях.
— Мисля, че Джони държи дистанционното в джоба си.
Хектор се върна при продължаващия да хърка по гръб Джони. Наведе се над него и опипа отвън джобовете му. Намери устройството, насочи го и натисна бутона. Вратата изсъска и се изтегли във водещите улеи.
Пади и Настя чакаха от другата страна, но се хвърлиха да минат през разширяващия се процеп, преди вратата да се бе доразтворила. Гласът на Пади бе дрезгав от безпокойство.
— Добре ли си, Хек? — бяха първите му думи.
— Не бих могъл да се чувствам по-добре, синко — отвърна Хектор.
— Виждам, че си боцнал едрото копеле със спринцовката.
— Действа точно както ни обеща Дейв. Той забели очи още докато изпразвах спринцовката — кимна Хектор. — Но сега трябва да побързаме. Трябва да се измъкнем оттук, преди врагът да се прегрупира. Носиш ли „свински опашки“?
— Не се притеснявай, приятелю.
— Тогава ги дай на Пол. Кажи му, че искам момчетата здраво да овържат Джони. — Хектор докосна болящия го гръден кош. — Той е най-опасният човек, когото някога съм срещал. Силен е като бизон. Бях като дете в ръцете му.
— Защо да поемаме допълнителен риск? Да му светим маслото тук и сега — предложи Настя и посегна към пистолета си в кобур на кръста.
— Не ставай мекушава, Нази. Това би било прекалено мило и лесно — поклати глава. Хектор. — Не е… за него съм приготвил нещо наистина специално. На път за дома ще го изхвърлим през задната рампа на кондора от седем километра височина. Така ще има две минути свободно падане, за да се разкае за греховете си, преди да се забие в земята.
— Чудесно! — аплодира идеята Настя. — Чувам да говори старият Хектор. Онзи, когото всички познаваме и обичаме.
— Пол, ела тук с две от момчетата си — повика Хектор и когато те влязоха през вратата, той посочи един от тежките столове от тик, подредени до стената. — Завържете го за един от онези. Ще го използваме вместо носилка, за да го свалим долу, на летището. Копелето сигурно тежи над сто и трийсет килограма. Но столът ми изглежда достатъчно як, за да го издържи.
Докато наместваха Джони на стола, Хектор насочи вниманието си към Карл.
— Този е голямата награда — каза той на Пади и Настя. — Това е единственият човек, когото познавам, убил баща си, майка си, доведената си майка и двете си сестри. Затрил е цялото си семейство.
— И най-лошото от всичко е, че това вонящо лайно е убило скъпата ми приятелка Хейзъл — мрачно го изгледа Настя. — И се е опитал да убие малката ни Кати. А това никак, ама никак не ми харесва.
— Но трябва да му отдадем дължимото за едно нещо — изтъкна Хектор. — Човекът обича животните. Особено му харесват свине и крокодили, нали така, Карл? Обожаваш да ги храниш, нали, Карл?
Карл го изгледа тъпо, но постепенно агонията в очите му отстъпи на ужаса от досещането какво намеква Хектор.
— Не! — прошепна, клатейки невярващо глава. — Моля те, не говори по този начин. Ще ти дам всичко, което имам. Пари? Искаш ли пари? Мога да ти дам шейсет милиона долара.
— На този свят няма достатъчно пари, Карл — каза му Хектор със съжаление и се обърна към Пол Стоу и момчетата, които довършваха завързването на грамадното тяло на Джони за стола. — Ще ви трябват всички хора, за да смъкнете този слон до летището. Той обаче ще спи още поне три часа, така че няма да ви създава много неприятности. Пади, Настя и аз ще отнесем Карл Банок до едно място. Вероятно ще стигнем до кондора преди вас, но ако не стане така, натоварете го на борда и кажете на пилотите да ни чакат. Няма да се забавим. — Той плесна Пол по рамото. — Действайте, момчета!
20
Големият английски изследовател на Африка Дейвид Ливингстън загубва по време на експедицията си връзка с околния свят за шест години и в — к „Ню Йорк Хералд“ изпраща (през 1869 г.) Хенри Стенли да го открие, което той успява да направи (през 1871 г.). При срещата им Стенли, който се притеснявал да го прегърне, малко шеговито изрича прословутата фраза „Д — р Ливингстън, предполагам?“, която е напълно излишна, защото на стотици километри наоколо те са единствените белокожи. Автентичността на фразата не е потвърдена, защото Стенли впоследствие откъсва от дневника си именно страниците за срещата с Ливингстън. — Б. пр.