Изчака да направят маневрата по измъкването на импровизираната носилка през преддверието и да я изнесат нагоре по стълбите в тунела. След това се върна при лежащия Карл.
— Как се казваха питомците ти, Карл? Бъди така добър да ми припомниш…
— Не, не можеш да постъпиш така с мен! Изслушай ме… Мога да обясня. Ти не разбираш. Трябваше да го направя. Саша и Бриони ме тикнаха в затвора. Баща ми ме изостави, а също и майка ми… — бърбореше несвързано Карл и бълваше поток от объркани думи. Едновременно с това плачеше и протягаше умолително ръце към Хектор: — Милост! Моля те, имай милост! Пострадах достатъчно. Виж краката ми. Никога повече няма да мога да ходя…
— Анибал… сетих се! — щракна с пръсти Хектор, преструвайки се, че си е спомнил. — Анибал и Алин. Ами да слезем долу в градината и да ни представиш на Анибал и Алин.
Изведнъж в ухото му се разнесе гласът на Джо Стенли. Звучеше пронизително от възмущение.
— Хектор, чувам всяка твоя дума! Не можеш да направиш каквото си намислил. Няма значение колко е виновен, не можеш да го убиеш просто ей така. Така ще паднеш на неговото ниво. Ще извършиш престъпление срещу божиите и човешките закони. Отмъщението е мое, казва Господ[21]. Онова, което си намислил, е диво и варварско.
Хектор отговори в микрофона с ясен и отчетлив глас:
— Съжалявам, Джо, скъпа. Тук сме малко заети. Сега не мога да говоря. Край.
Той изключи бъркина си и направи знак на Пади да направи същото. Когато престанаха да са в ефир, подкани:
— Няма какво да се церемоним, искам да свърша работата.
Сграбчи Карл за китката и изви ръката му назад между плещите. Пади направи същото с другата ръка. Настя клекна и завърза със „свинска опашка“ китките на Карл зад гърба му.
После двамата мъже вдигнаха Карл на колене и така го извлачиха по стълбите в тунела. Настя ги следваше и носеше оръжията им.
Пренесоха Карл през лабиринта все така с крака, влачещи се зад него. Той продължаваше да се кълне в разкаянието си и да умолява за прошка и милост, а от време на време надаваше по някой писък, когато носът на обувката му се заклещеше в нещо и кракът му се извиеше.
Така стигнаха до задната крепостна врата и излязоха през нея… Озовали се пак на слънце, спряха да си поемат дъх и да се огледат. Хектор погледна нагоре към стените на замъка. Тунелът, извел ги от подземието, минаваше под основите им и сега те се намираха в градината.
— Двамата с Джони сте свършили тук страхотна работа — поздрави го Хектор. — Превърнали сте мястото в райска градина. Колко жалко, че няма да можеш да му радваш повече.
Летището се простираше под тях и се виждаха Пол и хората му да носят Джони надолу по извиващия се път.
Тримата продължиха по склона на хълма, докато стигнаха издадената навън черна вулканична скала, зад която започваше водната градина.
Фонтаните образуваха преплетени мотиви от пръски на фона на чисто синьото африканско небе. Водопадите падаха в каскада по черната скална повърхност, изливаха се в басейни и подземни фунии, през които се връщаха в езерото, чиято необятна сребриста повърхност блестеше далече под мястото, където се намираха.
Продължиха през лехите от папрати и стрелиция, украсени с екзотични цветове в нюансите и формата на райски птици.
Накрая стигнаха до каменния перваз около ямата с крокодилите. Виковете на болка и молбите за милост на Карл Банок заглъхнаха, когато Хектор и Пади го положиха по корем на перваза. Пади го хвана през краката, за да му попречи да падне с главата надолу в зеления басейн. Хектор се наведе над перваза до него.
На пясъчния бряг от далечната страна на зеления басейн двата крокодила се печаха кротко на слънце. Огромните челюсти на Анибал бяха широко разтворени, за да позволи на малката бяла чапла, кацнала на долната му устна, да изкълве черните пиявици, впили се във венците му.
Алин лежеше до него и изглеждаше като изваяна от камък. Очите й блестяха и бяха неумолими като излъскан оникс зад прозрачните клепачи.
— Питал ли си се някога какво са изпитали сестрите ти, докато са били изяждани живи от животните, Карл? — тихо попита Хектор. Карл издаде задавен звук. — Е, на път си да разбереш от личен опит — продължи той. — Имаш ли някаква, макар и бегла, представа какво е да загубиш човек, когото обичаш, Карл? — После отговори на собствения си въпрос: — Естествено, че нямаш. Та ти никога не си обичал никого освен себе си. Аз обаче знам какво е чувството. Загубих жена си. Ти познаваше жена ми, нали, Карл? Естествено, че си я познавал. Искам да ми кажеш името на жена ми. — Но Карл мълчеше и Хектор хвърли поглед назад към Пади: — Трябва да посъбудим паметта му, Пади. Я му извий крака, ако обичаш.
21
Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“ — Послание на свети апостол Павел до римляни, 12:19 — Б. пр.