— Всички сме добре, Мари, но защо виждам бисквити на този поднос? — осведоми се Хейзъл.
— Само три мънички.
— Веднага ги отнеси обратно!
— Две за господина и само една за вас. От овесено брашно са… без захар — опита се да я убеди Мари.
— Вън! Чу ли ме?
— Бедното мъниче сигурно умира от глад — промърмори Мари, но взе чинийката с бисквитите и се отправи към вратата.
Хейзъл седна на дивана и наля чаша кафе, толкова черно и силно, че ароматът му се разнесе из цялата стая.
— Господи! Какво ухание… — с копнеж в гласа каза тя, подаде му чашата и наля в своята порцеланова чаша топло неподсладено обезмаслено мляко. — Уф! — с отвращение възкликна, докато отпиваше, но доизпи стоически всичкото като лекарство. — Кажи ми сега с какво ще се занимаваш, докато съм при Алан? Знаеш, че прегледът ще отнеме поне два часа. Той е толкова акуратен.
— Трябва да занеса ловджийските си пушки на съхранение при Пол Робъртс, а след това имам час за проба при шивача ми.
— Нали няма да караш красивото ми ферари из сутрешния лондонски трафик? Това значи със сигурност да го удариш, както направи с ролса.
— Никога ли няма да го забравиш? — с престорено възмущение разтвори той ръце. — Онази глупава жена пресече на червено и се надъни в мен.
— Караш като маниак, Крос, и не ми казвай, че не го съзнаваш.
— Добре де, ще взема такси — обеща той. — И без това не искам да изглеждам като футболист в тази твоя претенциозна кола. Както и да е, новият ми рейнджроувър вече ме чака на Парк Лейн. От автокъща „Стратстоун“ вчера ми се обадиха, че е готов. И ако си добро момиче — а всички знаем, че си, — ще те заведа на обяд с него.
— Като стана дума за обяд, къде ще ходим днес? — осведоми се тя.
— Не знам защо си доставям тези главоболия. Маруля можем да ядем навсякъде, но този път съм резервирал обичайната ни маса в „Алфред Клъб“.
— Сега вече знам, че ме обичаш!
— Можеш да си сигурна в това, клечко!
— Комплименти, комплименти… — лъчезарно му се усмихна тя.
***
Червеното ферари на Хейзъл беше паркирано под портика над предния вход. На слънчевата светлина колата блестеше като огромен рубин. Робърт — шофьорът й — я бе излъскал с любов. Тя бе любимата му сред многото коли, паркирани в подземния гараж. Хектор подаде ръка на жена си, за да слезе по стъпалата, и й помогна да се настани на мястото на шофьора. Когато тя най-сетне успя да вмести корема си зад волана, той се залови да настрои точно като за нея и намести обезопасителния й колан под издутината.
— Сигурна ли си, че не искаш аз да те закарам? — за последен път се опита да я убеди той.
— В никакъв случай! — противопостави се тя. — Не и след ужасните неща, които изрече за колата ми — и тя потупа волана. — Скачай вътре и да тръгваме.
От къщата до шосето имаше малко над километър, но целият път бе павиран. От завоя за моста над река Тест се разкриваше красива гледка към имението. Хейзъл отби за кратко. Тя рядко пропускаше възможност да се полюбува на онова, което скромно наричаше „просто най-красивата съществуваща сграда в джорджиански стил”.
„Брандън Хол“ бе построен през 1752 година от сър Уилям Чеймбърс за графа на Брандън. Това бе същият архитект, построил „Съмърсет Хаус“ на Странд. Хейзъл бе купила „Брандън Хол“ в занемарено и жалко състояние. Хектор и досега потръпваше при мисълта за безумната сума, която тя бе пръснала, за да докара сградата до сегашното идеално състояние. Но беше невъзможно да отрече красотата на изящните й и идеално балансирани очертания. Миналата година Хейзъл бе поставена на седмо място в списъка на най-богатите жени в света на списание „Форбс“. Така че тя можеше да си го позволи.
„И все пак, коя жена с всичкия си има нужда от шестнайсет стаи, за бога? По дяволите парите, риболовът в реката е страхотен — заслужава си всеки долар“, утеши се той наум. А на глас изрече:
— Можеш да й се възхищаваш колкото искаш на връщане, но сега си на път да закъснееш за прегледа при Алан.
— Обожавам предизвикателствата — сладко каза тя и потегли със свистене на гуми, оставяйки зад себе си бледосин облак дим. Когато без усилие паркира на заден ход в подземния гараж на сградата на Харли Стрийт, откъдето Алан Донован бе изтеглил колата си, за да направи място за нейната, тя погледна часовника на китката си.
— Час и осем минути! Личен рекорд до момента. Петнайсет минути до прегледа. Ще си оттеглиш ли несправедливите думи за закъснението, сладурче?
— Един ден ще ни засекат с радар и тогава ще се простиш с книжката си, любима.