Ървин стоеше наведен над пациента в леглото и наблюдаваше лежащото тяло. Изправи се, когато усети зад себе си присъствието на Хектор, и се отмести, за да му позволи да види лицето на Хейзъл.
Главата й бе обвита в стегнат тюрбан от бял бинт, който стигаше до под брадичката и покриваше ушите. Долната част на тялото й бе скрита под чаршаф. Все още бе в зелените дрехи, в които я бяха оперирали. Във вените на ръцете й бяха вкарани игли за интравенозни вливания. Пластмасови тръбички се спускаха от торбички с течност, окачени на стойки на колелца.
— Как е тя? — попита Хектор, полагайки усилие да овладее гласа си.
Ървин се поколеба. Кардиомониторът издаде сигнала си два пъти, преди той да се реши да отговори.
— Отстраних куршума. Но пораженията на меките тъкани бяха по-големи от очакваното. Това нямаше как да се види на рентгеновите снимки.
Хектор бавно се приближи до леглото и погледна надолу към жена си. Лицето й бе бяло като платно. Очите й бяха леко отворени. През извитите й мигли обаче се виждаше само бялото. От лявата й ноздра излизаше пластмасова тръба, свързана с машината за подаване на кислород отстрани. Дишането й бе толкова повърхностно, че трябваше да доближи лицето си на сантиметри от нейното, за да го долови. Целуна устните й, като ги докосна едва. Изправи се и погледна Ървин.
— Какви са шансовете й? — попита. — И не ме лъжете.
Докторът отново се поколеба, после сви рамене едва доловимо.
— Петдесет на петдесет… може би по-малки.
— Ако дойде на себе си, ще се възстанови ли изцяло мозъчната й дейност?
И отново Ървин не бе сигурен. Помисли и след малко отвърна:
— Вероятността е малка.
— Благодаря ви за откровеността — каза Хектор. — Мога ли да остана при нея?
— Разбира се. Онзи стол е за вас. — Лекарят посочи стола от другата страна на леглото. — Направих всичко, каквото зависеше от мен. Сега трябва да предам съпругата ви на доктор Дали, който работи в болницата. Той вече я прегледа. Стаята му е малко по-нататък по коридора. Ще дойде тук веднага щом сестра Палмър го извика — и той кимна към сестрата, която оправяше кранчетата на интравенозните системи.
— Сбогом, господин Крос. Бог да благослови вас и прекрасната ви съпруга.
— Сбогом и благодаря ви, доктор Ървин. Знам, че никой не би могъл да направи нещо повече за нея. Как стои въпросът с хонорара ви?
— Не се безпокойте сега за това. Секретарката ми ще ви изпрати сметката.
Когато лекарят излезе, Хектор се обърна към сестра Палмър:
— Аз съм съпругът й.
— Знам. Седнете, господин Крос. Чакането може да е дълго.
Хектор премести стола си по-близко до леглото и седна.
— Мога ли да държа ръката й? — попита той.
— Да, но моля ви, внимавайте да не разместите абокатите.
Хектор се пресегна внимателно и хвана три от пръстите на Хейзъл. Бяха студени, но не толкова, колкото сърцето му. Огледа лицето й. Клепачите бяха притворени. Очите бяха обърнати нагоре в очните кухини. Зениците не се виждаха. Виждаха се само сектори от ирисите. Бяха загубили сапфирносиния си блясък… бяха мътни и безжизнени. Премести стола си отново, така че ако тя отвореше очи, той да се намира в посоката на погледа й. Искаше да бъде първото нещо, което тя да види, когато дойде на себе си… съзнателно си наложи да не използва думичката „ако“.
Слушаше неравномерните сигнали на кардиомонитора и от време на време поглеждаше към повдигането и отпускането на меховете на кислородния апарат. Единствените други звуци бяха от тропането на токчетата на сестра Палмър по плочките на пода и шумоленето на полата й, докато се движеше из стаята. Погледна ръчния си часовник. Беше му подарък от Хейзъл за последния му рожден ден — платинен модел с характерния за „Ролекс“ син циферблат. Беше два без двайсет сутринта. Беше буден от изгрев-слънце на предния ден. Брадичката му се отпусна върху гърдите и той си позволи да задреме, но беше сигурен, че дори най-малката промяна в звука от кардиомонитора щеше моментално да го разбуди.
Сънува, че двамата с Хейзъл изкачват хълмовете в ранчото им в Колорадо. Хванати ръка за ръка, те следваха пътеката, извеждаща до мавзолея на Хенри Банок. Кайла тичаше пред тях.