— Искам да видя тате! — смееше се тя и ги гледаше с извърната през рамо глава. Приликата между майка и дъщеря бе поразителна.
— Изчакай ме! — извика след нея Хейзъл. — Идвам с теб.
Някакъв страх обхвана Хектор и той стисна силно ръката й.
— Не! — каза. — Остани с мен. Не трябва да ме напускаш. Не трябва никога да ме напускаш.
После усети ръката й на рамото си и чу друг глас да говори:
— Господин Крос, добре ли сте? — Отвори очи и видя стоящата пред него сестра Палмър. Изражението й бе загрижено. — Викахте нещо насън.
Трябваха му няколко секунди, за да дойде на себе си. Спомни си къде се намираше. Погледна към Хейзъл. Тя не бе променила позата на главата си, но очите й бяха отворени. В тях отново блестеше лазурносиньото. Виждаше го…
— Хейзъл! — настойчиво прошепна той. — Стисни ръката ми!
Но нямаше реакция. Пръстите й оставаха отпуснати и студени. Той прекара лявата си ръка пред лицето й, но очите й не помръднаха — те оставаха вперени в него.
— Аз съм Хектор — прошепна й. — Обичам те. Мислех, че съм те загубил.
Той се взря в очите й и му се стори, че вижда зениците й минимално да се свиват, макар че може би по-скоро така да му се бе искало. След това чу ритъма на кардиомонитора — беше учестен и равномерен.
— Вижда ме — посочи той. — Чува ме! — Гласът му се засилваше.
— Успокойте се, господин Крос — каза сестра Палмър. — Не избързвайте. Церебралните поражения… — Но той не искаше да слуша думите й.
— Казвам ви, че ме вижда и чува — и той посегна, за да докосне бледата студена буза на Хейзъл. Усети куражът и решимостта му да се възвръщат. — Сестра Палмър — с подчертано ясна артикулация нареди той, — идете в родилното отделение и кажете на дежурната сестра да донесе дъщеря ми тук. Сестрата се казва Бони.
— Това е невъзможно, сър. Тук е болница и…
— Сестра Палмър, имате ли деца? — прекъсна я той.
Тя се поколеба и му отговори с променен глас:
— Имам шестгодишен син.
— Представете си тогава как бихте се чувствали да умирате, без да сте го видели…
— Имаме правила… — неубедително възрази тя.
— Които ни най-малко не ме интересуват. Жена ми може да умре. Слезте в родилното и донесете тук дъщеря й. Веднага!
Сестра Палмър се поколеба и прошепна:
— По това време на нощта има толкова малко хора.
Но изправи гръб и тръгна към вратата. Затвори я тихо зад себе си. Хектор доближи устни до ухото на Хейзъл и прошепна:
— Права беше, Хейзъл, любима! Момиченце се оказа. Казва се Катрин Кайла, точно както смяташе да я кръстиш. — Той се вгледа в очите й, търсейки признаци на живот. Имаше усещането, че гледа в две бездънни сини езера. — Сега ще донесат Катрин. И ще видиш колко е хубава. Косата й ще бъде златна, също като на сестра й. Тежи почти три килограма… — Той нежно я погали по бузата, продължавайки да й шепне мили думи и окуражавания.
Кардиомониторът продължаваше да издава равномерен сигнал. Назъбената линия върху екрана бе периодична и с еднаква амплитуда.
На Хектор му се стори, че чака цял век, но в един момент вратата зад него се отвори и влезе сестра Палмър. Усмихваше се. Следваше я Бони — сестрата в родилното отделение. В ръцете си носеше опакован в синьо одеялце пакет. Хектор скочи на крака и се втурна към нея. Без да каже нито дума, Бони му подаде пакета. Хектор посегна към него неуверено, после отстъпи и прошепна:
— Откъм кой край да я поема? Страх ме е да не я изпусна.
— Сгънете ръка — нареди му Бони и той се подчини. Тя положи Катрин в сгъвката на лакътя му. Хектор беше изплашен сякаш държеше тиктакаща бомба.
— Никога не съм правил това.
— Тя няма да се счупи — увери го Бони. — Бебетата са много издръжливи. Дръжте я сякаш я обичате.
Малко по малко Хектор започна да се отпуска. Усмихна се.
— Мирише много хубаво — отбеляза той и усмивката му се разшири. — И е едновременно топла и мека.
— Аха! — потвърди Бони. — Бебетата са точно такива.
Хектор се обърна пак към леглото, продължавайки да държи бебето в ръцете си. Наведе се над Хейзъл, за да изравни личицето на Катрин с нейното.
— Погледни я! — прошепна той. — Не е ли разкошна?
Нищо не помръдна в лицето на Хейзъл — изражението й остана все така пасивно, а очите й безизразни. Той приближи двете лица едно до друго.
— Мисля, че дъщеря ти се нуждае от целувка, госпожо Крос — каза той и допря устните на Катрин до тези на Хейзъл. Устните на бебето веднага започнаха да правят опити да смучат, насочвани от топлината. То размърда глава, докосвайки лицето на майка си. Но лицето не помръдваше — то оставаше каменно и тебеширено бледо.