Когато Катрин не можа да намери какво да суче, тя изписка. Безсилието й внезапно се превърна в гняв и изпискването бе последвано от сумтене и приглушено мучене — най-емоционалните звуци за ушите на една майка. Но пак нищо в изражението на Хейзъл не помръдна.
Съкрушен, Хектор върна Катрин в люлката на ръцете си. Беше се надявал на нещо, на най-малкия знак, че тя осъзнава, че детето се гуши в бузата й.
И тогава пред погледа му се случи малко чудо: в сините дълбини на лявото око на Хейзъл се зароди сълза. Беше с размера на малка перла и блестеше със същото преливане на цветове.
— Плаче — прошепна Хектор, невярвайки на себе си. — Вижда… Знае… Разбира.
Бони се приближи и взе детето.
— Сега трябва да си ходим. Рискувам работата си. — Тя бързо отиде при вратата и го погледна оттам с усмивка. — Наистина рискувам, но се радвам, че го направих.
— И аз — разстроено каза Хектор. — Длъжник съм ви, сестра Бони. Много, много голям длъжник.
Когато Бони изнесе Катрин, Хектор погледна към сестра Палмър.
— И на вас! — увери я той.
***
Хектор се върна на стола си до леглото. Взе отново пръстите на Хейзъл и се опита да ги стопли малко с разтриване. Продължи да й шепне известно време, но после умората и емоционалното прегаряне го надвиха и той отново потъна в тъмната мъгла на съня.
Нещо го разбуди. Не беше сигурен какво е то. Огледа се замаян. Съзнанието му бързо регистрира две събития: звукът на монитора беше силно неравномерен, а кривата на екрана танцуваше неудържимо. Панически той скочи на крака и се надвеси над нея. Гръдният кош на Хейзъл трескаво се надигаше, а от отворената й уста се изтръгваха хрипове.
— Хейзъл! — извика той с нарастващ гняв. — Бори се, мила! Пребори мръсника! — Знаеше, че за нея е дошъл черният ангел. — Не му позволявай да те отведе!
Седящата на стола в другия край сестра Палмър се събуди от виковете му. Скочи на крака, приближи се от другата страна на леглото, хвърли един поглед и каза:
— Отивам за дежурния лекар! — После изтича навън.
Хектор не я погледна. Той раздрусваше ръката на Хейзъл.
— Чуй ме! — призоваваше я той. — Остани с нас! Трябваш ни! Катрин и аз се нуждаем от теб! Не си отивай! Не тръгвай с него…
Дивата какофония на кардиомонитора се забави. Върховете в трионообразната крива на екрана започнаха да се раздалечават.
— Бори се, Хейзъл! Ти знаеш как… не се предавай! — замоли я той със стичащи се по лицето му сълзи. Беше виждал това да става толкова много пъти в боя, но досега не бе плакал. — Мисли за нас. Никога не си се предавала! Пребори се с голямото си сърце!
Хейзъл изпусна въздуха от гърдите си в дълга, шепнеща въздишка. И престана да диша. Мониторът издаде един последен къс звук и затихна. Кривата спадна в плоска зелена линия в долния край на екрана.
Хектор се изправи над нея и с облети от сълзи бузи я раздруса за раменете.
— Върни се! — изплака той. — Няма да те пусна!
Вратата зад него се отвори, младият дежурен лекар се приближи, хвана ръката му и го дръпна встрани от леглото.
— Моля ви, господин Крос. Отдръпнете се и ме оставете да върша работата си. — Лекарят действаше бързо. Той сложи слушалката на стетоскопа върху гърдите й, вслуша се в продължение на няколко секунди и се намръщи. Провери пулса на китката и тихо каза: — Съжалявам, господин Крос…
Внимателно прекара ръката си през лицето на Хейзъл и затвори вперените й сини очи. След това посегна към чаршафа на леглото и го дръпна върху лицето й.
— Не! — сграбчи го за китката Хектор. — Не я покривайте! Искам завинаги да запомня това лице. Моля ви… оставете ни сами за малко… — После погледна към сестра Палмър, застанала в края на леглото:. — Вие също. Вече не можете да направите нищо повече тук.
Двамата тихо излязоха.
Хектор коленичи. Не помнеше откога не се бе молил, но сега го направи. После се изправи и избърса очите си.
— Това не е сбогом, Хейзъл. Където и да си отишла, чакай ме. Един ден пак ще се съберем. Чакай ме, мила.
Наведе се и я целуна по устните. Те вече изстиваха. Дръпна сам чаршафа върху лицето й и се насочи към вратата.
***
На път към изхода той мина през родилното и позвъни на вратата на сестринската стая. Появи се непозната за него сестра.
— Какво мога да направя за вас, господин Крос? Хектор бе леко изненадан, че тя знае името му. Нямаше представа какви вълнения бе предизвикал. Всички бяха научили за необичайното му желание.