Зловонието на смъртта те следва, Хектор Крос. Отблъскващ си като голяма черна хиена. Проклинам те да пукнеш и ще се изплюя на гроба ти, когато един ден те положат в него.
Хектор се облегна на стола си. „Бедни Джон, сигурно наистина те боли. Разбирам те. Аз чувствам същото“, помисли си сломено. Той изтри съобщението си от кутията „Входящи“. Но му трябваше известно време, за да дойде на себе си.
„Прави нещо! Не размишлявай. Движи се“, заповяда си.
Завъртя се отново на стола си и посегна към телефона. Беше запомнил номера, който сержант Еванс му бе дал. Набра го и полицаят отговори почти веднага.
— Радвам се, че ми се обаждате, господин Крос. Много съжалявам за съпругата ви, сър. Двамата нападатели бяха намерени мъртви от колегите ми, които отидоха на местопрестъплението. Засега приемаме, че са загинали при сблъсъка с вашата кола. Случаят е поет от инспектор Харлоу в управлението на Уинчестър. Знам, че с нетърпение очаква да получи показанията ви. Моля ви, обадете му се на 101, за да уговорите с него час и място.
Хектор позвъни на 101 и оттам го прехвърлиха на центъра за неспешни повиквания. Там последва нова последователност от прехвърляния нагоре по командната верига, за да стигне накрая до инспектор Харлоу. Уговориха се да се срещнат в полицейското управление по-късно вечерта. Хектор остави слушалката и погледна ръчния си часовник.
Изтича долу до подземния гараж и нареди на шофьора:
— Изкарай, ако обичаш, колкото може по-бързо бентлито пред парадния вход. Отивам в града.
— Не искате ли да ви откарам, сър? — тъжно попита шофьорът. Той явно се чувстваше неизползван в пълна степен.
— Не днес, Робърт. Между другото, можеш да откараш рейнджроувъра в града, за да ремонтират предницата.
Сграбчи палтото си от закачалката на път към вратата. Облече го, докато тичаше надолу по стълбите, вземайки стъпалата през две. Дишаше тежко, когато стигна до входното фоайе.
Запъхтя се като старец; трябва да се стегнеш, ако искаш да преживееш тази мръсотия, каза си той. Икономът бе чул трополенето му и вече държеше вратата услужливо отворена за него.
— Ще се върнете ли за вечеря, сър? — вежливо се осведоми той.
— Извини ме пред готвача. Ще хапна навън — отвърна Хектор.
Огромната къща и празните стаи вече започваха да го потискат. Щеше да намери някое заведение, където да вечеря. Може би щеше да се срещне с местния лесничей или с някого от речните инспектори, с когото да поговори за лов и риболов и поне за кратко да се отърси от черните облаци на скръбта. Шофьорът вече бе докарал бентлито и то го чакаше.
Първо отиде в болницата, където прекара половин час в регистратурата. За половин час мина през пълната процедура по издаване на смъртен акт на Хейзъл и свидетелство за раждане на Катрин срещу представяне на личния му паспорт. От онова, което Хейзъл бе написала в последното си писмо до него, ставаше ясно, че се нуждае от тези документи, за да разчита на пълното внимание на управителния съвет на „Семеен тръст Хенри Банок“.
От регистратурата се отправи в родилното отделение, където сестрите вече го познаваха и бяха в течение на всички подробности на личната му трагедия. Дори му бяха измислил прякор, с който го наричаха помежду си — Печалния татко.
— Още не е време за посещения — строго му каза една от тях, но после тонът й омекна: — Но за вас ще направим изключение, господин Крос.
Поведе го през врата с надпис „Входът забранен“. После му сложи маска от тензух, която покри устата и носа му, и го въведе на територията на родилното. Бяха заети само три от легълцата. Тя вдигна от средното опаковано пакетче и го сложи в ръцете му.
— Десет минути и нито секунда повече! След това ще се върна и ще ви изведа! — предупреди го сестрата.
Разговорът му с Катрин бе монолог. Опита да говори по бебешки, както си го представяше, на което тя отговори с балончета, преди да заспи. Разлюля я в ръцете си и се загледа в личицето й, докато тя спеше. Когато сестрата се върна, той неохотно й я подаде обратно.
В шест без десет излезе на паркинга и изчака сестра Бони Хепуърт да пристигне в старичък „Мини Купър“ с избледняла от участие в ралита боя и едва различимите ивици на „Формула 1 “. Жената паркира и той й отвори вратата. Това я изненада и тя сепнато се взря в лицето му, преди да го познае
— Мога ли да поговоря с вас за няколко минути, сестра? — попита той.
— С удоволствие, господин Крос.
— Имате ли собствени деца? — изненада я въпросът му.