— Моята е американска. Симпатичните британски полицаи не могат и с пръст да я докоснат.
Хектор я придружи до кабинета на Алан. Щом чу гласа й, лекарят веднага излезе да я посрещне — рядък жест на уважение, който обикновено правеше само за коронованите особи. Спря на прага, за да й се полюбува. Свободно падащата рокля от барбадоски памук бе специално скроена за нея. Очите й искряха, кожата й блестеше. Алан се наведе над ръката й и я докосна с устни.
— Ако всичките ми пациенти бяха така генетично здрави като теб, щях да съм останал без работа — прошепна той.
— Колко ще я задържиш, Алан? — попита Хектор, докато се здрависваха.
— Повярвай ми, напълно разбирам нетърпението да си я върнеш колкото е възможно по-бързо. — Подобна шеговитост не бе типична за Алан, но Хектор се засмя и настоя да разбере:
— Колко все пак?
— Искам да направим някои изследвания и може би да се консултирам с колегите си. Дай ми два часа и половина, ако обичаш, Хектор.
Докторът хвана Хейзъл под ръка и я поведе навътре в кабинета си. Хектор се загледа след нея. Обхвана го внезапно неизпитвано досега предчувствие за надвиснала загуба. Прииска му се да изтича след нея, да я върне и да я задържи завинаги близо до сърцето си. Трябваха му няколко дълги секунди, за да дойде на себе си.
„Не ставай проклет идиот. Овладей се, Крос“, скастри се сам. Извърна се и тръгна по коридора обратно към асансьорите. Момичето на регистратурата го изгледа безстрастно. Беше симпатична афробританка малко под трийсетте с блестящи тъмни очи и кръшна фигура под бялата манта. Изчака сигнала за пристигнал на етажа асансьор в края на коридора, чу отварянето и затварянето на вратата му зад Хектор и едва тогава извади от джоба си мобилен телефон. Вече беше вкарала телефонния номер в списъка на контактите си под името „Той!“. Само след едно позвъняване повикването й бе прието.
— Ало… Ти ли си, Алеутецо? — попита тя.
— Предупредих те, без имена, кучко.
Винаги потръпваше, когато той я наричаше така. Беше толкова властен. Не приличаше на никого от предишните й мъже. Инстинктивно вдигна ръка до лявата си гърда, която още я болеше от ухапването му снощи. Разтри я и зърното й се втвърди.
— Съжалявам, забравих… — извини се тя с внезапно пресипнал глас.
— Тогава не забравяй да изтриеш този разговор, след като свършим. Сега ми кажи: дойде ли тя?
— Да, вече е тук. Но съпругът й излезе. Разбраха се с доктора да се върне за нея в един и половина.
— Добре! — каза само той и затвори. Момичето свали телефона от ухото си и се загледа в него. Установи, че диша тежко. Замисли се за него — колко твърд и дебел беше в нея. Погледна надолу и усети топлата влага да се просмуква през бикините й и да се стича надолу по бедрата.
— Гореща като мръсна разгонена кучка — прошепна си тихичко. Това й бе казал той снощи. Докторът нямаше да се нуждае от нея скоро — сега бе зает със съпругата на Крос. Напусна регистратурата и отиде в тоалетната. Заключи се в една от кабините. Вдигна полата си до кръста и свали бикините до глезените. Седна на седалката и се разкрачи. Сложи ръката си там. Искаше да го удължи максимално, но в мига, в който се докосна, не можа да се сдържи. Всичко стана толкова бързо и толкова помитащо, че тя остана задъхана и разтреперана.
***
Хектор се върна два часа по-късно и се отпусна в коженото кресло в чакалнята с лице към кабинета на Алан. Взе броя на „Файненшъл Таймс“ от масичката и го отвори на страницата с борсова информация. Дори не вдигна поглед, когато иззвъня интеркомът на бюрото на сестрата, която каза тихо няколко думи в слушалката и затвори.
— Господин Крос — обърна се към него тя. — Доктор Донован иска да поговори с вас. Бихте ли влезли при него?
Хектор остави вестника и скочи от креслото. Прободе го необяснимо безпокойство. Какви ли ужасни новини имаше гинекологът за него? Прекоси бързо чакалнята и почука на вратата. Приглушеният глас на Алан го покани да влезе. Кабинетът за консултации беше с дъбова ламперия, а стените бяха скрити зад лавици с томове в кожена подвързия. Алан седеше зад огромно старинно писалище, Хейзъл бе с лице към него. Когато Хектор влезе, тя стана и направи няколко крачки, за да го пресрещне с корема си напред. Усмихваше се лъчезарно и това разсея тревожните му предчувствия. Прегърна я.
— Наред ли е всичко? — осведоми се той и погледна Алан над русата й глава.
— Абсолютно! Тихо море и попътен вятър! — увери го Алан. — Седнете и двамата. — Те седнаха един до друг и го загледаха с всичкото си внимание. Лекарят свали очилата си и ги избърса с кърпичка.