Пое по пътя за Лондон.
***
Предаде ключовете за бентлито на портиера пред един от страничните входове на „Риц“ и изтича нагоре по стълбите до фоайето на хотела. Спря на рецепцията. Трима-четирима гости на хотела вече чакаха да бъдат обслужени и той се нареди на края на опашката. Огледа впечатляващото фоайе и онази част от салона, която се виждаше.
Свещеният ритуал на британския следобеден чай бе в разгара си и почти всички маси в салона бяха заети. На една от тях, с лице към фоайето, седеше сама жена. Когато погледът му се плъзна през нея, тя стана и го погледна в очите. Погледът му се върна. Беше висока и изумително красива. Косата й бе блестящо черна с червеникавокафяви оттенъци. Очите й бяха широко разположени върху лице със сърцевидна форма. Дори от неговото място се виждаше, че са зелени… морскозелени и спокойни. Тя се отправи към него с дългите си стройни крака. Прилепналата по бедрата й пола стигаше на два пръста над коляното. Високите токчета подчертаваха прелестните извивки на прасците й. Бедрата й бяха тесни, но заоблени. Гърдите й бяха високо повдигнати и напълно скрити под ушития по поръчка сив костюм. Младата жена спря пред него и се усмихна. Усмивката й бе предпазлива, но достатъчна, за да разкрие равни и блестящо бели зъби. Протегна му ръката си.
— Господин Крос? — попита тя. — Аз съм Джо Стенли.
Гласът й бе мек и леко модулиран, но артикулацията бе ясна и приковаваше вниманието. Той пое ръката й.
— Да, аз съм Хектор Крос. Радвам се да се запозная с вас, госпожице Стенли.
— Господин Бънтър, разбира се, ви очаква. Мога ли да ви заведа до апартамента му?
В асансьора имаше и други хора, така че не говориха, докато не стигнаха до последния етаж. Когато обаче тръгнаха по коридора към двойната врата в далечния му край, тя докосна ръката му, за да го задържи за миг, и прошепна:
— Много съжалявам за съпругата ви. Познавах я много добре. Беше чудесен човек, толкова честна и силна. Сърцето ме боли за нея.
Хектор почувства искреността й и бе трогнат.
— Благодаря ви. Много сте мила.
***
Когато влязоха в апартамента, Роналд Бънтър — дребен спретнат мъж със сива коса и очила за четене със златни рамки — стана от дивана в далечния край на просторната дневна. Беше по риза с ниско навити ръкави и носеше тиранти, които контрастираха с останалата част от консервативното му облекло. Изражението му бе сурово. Хектор едва потисна усмивката си, като се сети за описанието на Хейзъл:
Сбирщина скръндзави адвокати с лица като цукала.
Стиснаха си ръцете и Хектор видя нещо да проблясва в бледите очи на Бънтър. Дали смелите алени тиранти не издаваха истинската му природа?
— Позволете ми още веднъж да изразя моите съболезнования. Запознаваме се при наистина трагични обстоятелства, господин Крос. — Той посочи таблоидите, разпръснати на масичката пред дивана. Снимката на Хейзъл бе на всяка челна страница. — А ни предстои да уточним някои наистина мрачни въпроси.
— Благодаря ви за милите думи и загрижеността, господин Бънтър.
— Но преди да преминем по същество, нека ви предложа нещо за освежаване. Чай или кафе?
— Кафе, ако обичате.
— И за мен. — Бънтър погледна към помощничката си. — Погрижи се, Джо. — Докато тя телефонираше да поръча на румсървиса, Бънтър посочи креслото срещу себе си, Хектор остави куфарчето си на масичката и потъна в него. — Надявам се не възразявате помощничката ми да присъства на нашата среща. Аз разчитам на нея да запише точно всичко, което ще дискутираме.
— Нямам нищо против.
Докато чакаха пристигането на количката с напитки, те обсъдиха времето, което — и двамата бяха единодушни по въпроса — бе прекрасно за сезона, и дори стигнаха до американските президентски избори. Бънтър бе заклет републиканец и това скъси донякъде дистанцията между двама им. Джо наля кафето и когато всички вдигнаха изящните чашки от костен порцелан, Бънтър погледна през масата към Хектор.
— Нека започнем, господин Крос — предложи той и без да чака отговора му, продължи: — Предполагам, наясно сте, че аз съм управителят и старшият попечител на „Семеен тръст Хенри Банок“, в качеството си на какъвто имам решаващ глас при гласуванията на борда.
— Да, съпругата ми обясни това.
— Вашата съпруга бе един от бенефициентите на тръста.
— Колко други бенефициенти има? — изстреля Хектор, но Бънтър избегна отговора.
— Нямам право да разкривам подобна информация. — Блещукането в очите му бе изчезнало и изражението бе каменно. Хейзъл го бе предупредила, че това ще се случи, но той трябваше да опита. Бънтър продължи: — Вашата съпруга имаше правото на доживотно ползване на някои от активите на тръста, които не формират част от нейното наследство. Те трябва да бъдат върнати под контрола на борда на попечителите.