— Е, хайде, давай! — окуражи го Хектор.
— С бебето всичко е наред, но Хейзъл вече не е толкова млада.
— Никой от нас не е — съгласи се Хектор. — Но е страшно мило от твоя страна да ни го напомниш, Алан.
— Бебето е на път, но може би Хейзъл ще има нужда от малко помощ.
— Цезарово…? — обезпокоено го попита тя.
— Господи, не! — успокои я Алан. — Нищо толкова драстично. Онова, което имам предвид, е предизвикано раждане.
— Би ли ни го обяснил, Алан — помоли Хектор.
— Хейзъл е в четиридесета седмица на бременността. Ще бъде готова в края на идната седмица. Вие двамата обаче сте забити в дивата пустош на Хемпшър. За колко време идвате оттам в Лондон?
— Два и половина часа е добро време — отговори Хектор. — Някои шофьори с тежък десен крак го правят за под два часа. — Хейзъл му направи физиономия.
— Настоявам веднага да се пренесете в градската си къща в Белгрейвия. — Алан им бе гостувал там на обяд няколко пъти. — Ще резервирам за Хейзъл място в частното отделение на родилен дом „Портланд“ на Грейт Портланд Стрийт за четвъртък тази седмица. Това е едно от водещите медицински заведения в страната. Ако раждането започне спонтанно преди четвъртък, ще сте само на петнайсет минути път. А ако до петък не се случи нищо, ще бия на Хейзъл една инжекция и малкият пакостник ще изскочи като тапа на шампанско, образно казано.
Хектор се обърна към съпругата си.
— Какво ще кажеш, скъпа?
— Напълно ме устройва. За мен колкото по-бързо, толкова по-добре. В лондонската къща всичко е готово за нас. Трябва само да си взема някои неща, например книгата, която чета, и можем да се върнем в града още утре.
— Ами направете го тогава — посъветва ги Алан и се изправи зад писалището си. — В такъв случай с вас ще се видим най-късно в петък.
Когато излязоха в чакалнята, Хейзъл спря пред бюрото на регистратурата и разрови из чантичката си. Извади оттам увит като за подарък парфюм на „Шанел“ и го поднесе на младата жена.
— Едно малко „благодаря“, Виктория. Беше толкова мила.
— Ооо… колко сте любезна, госпожо Крос. Но наистина не трябваше!
На път към асансьора Хейзъл го попита:
— Взе ли рейнджроувъра си от „Стратстоун“?
— Паркиран е срещу входа долу. Ще те заведа на обяд с него, а после ще те върна да вземеш твоята таратайка.
Тя го плесна игриво по рамото и тръгна пред него по коридора. Той я хвана под ръка, докато пресичаха улицата, а шофьорите на таксита, идващи откъм двете им страни, спираха рязко, виждайки колко красива е бременната жена пред тях. Един от тях подаде усмихнат глава през прозореца. Направи с ръка знак, че й прави път да мине пред колата му, и извика:
— Късмет, красавице. Обзалагам се, че ще е момче!
Хейзъл му помаха.
— Ще ти съобщя.
Никой от тях не забеляза мотоциклета, паркиран в зоната за товарене на стотина метра в улицата зад тях. Както водачът, така и пътникът зад него носеха ръкавици и каски със затъмнено стъкло от перспекс, което скриваше лицата им. Когато Хейзъл и Хектор стигнаха до паркирания роувър, мотоциклетистът натисна педала и двигателят на мощната японска машина под него се събуди за живот. Пасажерът стъпи здраво с два крака на стъпенките, готов за потегляне. Хектор отвори за Хейзъл вратата за пътника и й помогна да се намести на седалката. След това бързо заобиколи, за да седне на мястото на шофьора. Завъртя ключа на запалването и се включи в потока. Мотоциклетистът изчака между тях да се вмъкнат пет коли и едва тогава ги последва. Поддържаше дистанцията дискретно. Завъртяха по кръговото на Марбъл Арч и се насочиха към Бъркли Скуеър. Когато роувърът отби и спря на Дейвис Стрийт номер 2, мотоциклетистът мина покрай тях и на следващото кръстовище зави наляво. Заобиколи блока и спря на място, откъдето се виждаше „Алфред Клъб“. Веднага забеляза, че портиерът е паркирал роувъра малко по-нагоре по улицата.
***
Марио — управителят на ресторанта — ги чакаше на входа, широко усмихнат.
— Добре дошли, господин и госпожо Крос — приветства ги той. — Не сте били при нас толкова отдавна.
— Глупости, Пол — възрази Хектор. — Та ние бяхме тук с лорд Ренуик само преди десет дни.
— За мен това означава „толкова отдавна“, сър — вежливо поясни Марио и ги поведе към любимата им маса.
Докато вървяха, в помещението се възцари тишина. Всички знаеха кои са те. Дори в напредналата си бременност Хейзъл изглеждаше великолепно. Фината като паяжина материя на роклята й се раздуваше около нея като розов облак, а ръчната й чантичка бе едно от онези творения от крокодилска кожа, които навяваха мисли за самоубийство у всяка жена сред присъстващите, която нямаше такава.