— Но защо в теб, Хектор? Защо, скъпи? — Тя нетърпеливо раздруса ръката му с изражение така изпълнено с ужас, сякаш всичко се случваше пред погледа й.
— Единствен Бог знае… — сви рамене той. — Може би защото бях в средата на редицата или защото светлокожото ми тяло се открояваше на фона на чернокожите тела от двете ми страни.
— Продължавай! — подкани го тя. — Разкажи ми как завърши всичко!
— Лъвът се притисна към земята, сякаш се подготвяше за скок. Опашката му спря да шиба. Сега стърчеше право зад него — твърда и леко извита нагоре. После потрепна два пъти и той се насочи право към мен. Хлъзгаше се снишен, но се движеше толкова бързо, че беше като проблясък на слънчев лъч — безплътен, но смъртоносен… През тези микросекунди осъзнах какво означава истински, неподправен ужас. Всичко забави хода си. Въздухът около мен се уплътни, натежа и стана труден за дишане. Чувствах се като вкопчен в гъстата тиня на блато. Всяко движение ми се удаваше след съзнателно усилие. Знаех, че викам, но звукът долиташе тихо и… някак отдалече. Напрегнах се зад щита от нещавена кожа и повдигнах върха на копието си. Слънчевата светлина улови излъскания метал и в очите ми попадна лъч. Тялото на лъва се уголеми и запълни цялото ми зрително поле. Насочих копието си в центъра на гръдния му кош. Той се раздуваше и свиваше от оглушителния му рев, идещ на талази, като от парен локомотив, летящ на пълна тяга… Стегнах се. И в последния възможен миг, преди той да стовари цялата си тежест върху щита ми, аз го улучих с върха на копието си. Оставих инерцията му да забие оръжието ми толкова навътре в него, че то потъна до средата на дръжката. Той умираше, но ме изтласка назад и ме събори на земята, след което се надвеси над мен, ревейки от ярост в обърнатото ми към небето лице и разкъсвайки в агонията си щита ми с ноктите си.
Хейзъл потръпна, представяйки си зловещата картина, която той бе нарисувал.
— Това е толкова страховито! Кожата по ръцете ми настръхна… Но не спирай! Продължавай, Хектор. Искам да чуя как свърши всичко.
— И тогава тялото на лъва изведнъж се вдърви и той изви гръбнак. През широко разтворените му челюсти изригна струя кръв и обля главата и горната част на тялото ми, преди спътниците ми да успея да го издърпат от мен и да го промушат стотици пъти с ножовете си.
— Страшно ми е дори да си помисля колко по-различно можеше да свърши всичко това — каза тя. — И как е било напълно възможно никога да не се срещнем и да имаме заедно това, което споделяме сега. Разкажи ми сега какво ти каза баща ти, когато ти се върна онзи ден във фермата — настоя тя.
— Тръгнах на кон към старата ферма със сламения покрив, но се прибрах едва следобед. Семейството ми се бе събрало край масата на предната веранда. Вързах коня за кола и бавно изкачих стъпалата. Еуфорията ми се изпари, когато зърнах лицата им. Чак тогава осъзнах, че бях пропуснал да се измия. Кръвта на лъва се бе спекла по косата и по кожата ми. Лицето ми бе като с маска. Имаше кръв по дрехите ми, по ръцете и дори под ноктите ми. По-малкият ми брат Теди извади другите от изумлението им, като се разкиска като ученичка. Теди лесно се разсмиваше. В следващия момент майка ми се разплака и скри лице в ръцете си, може би защото знаеше какво ще каже баща ми. Той се изправи на крака в целия си висок ръст, а беше метър и деветдесет. Лицето му бе потъмняло и изкривено от гняв. Дълго мълча, сигурно защото гласът му изневеряваше. След това бавно се овладя и заплашително проговори:
— Бил си с онези черни диваци, приятелите ти от детинство, нали така, момче?
— Да, сър — признах аз. Баща ми винаги беше „сър“, никога „татко“, а най-малко от всичко „тате“. — Да, сър — повторих и изведнъж изражението му напълно се промени.
— Бил си при тях заради лъва си, като проклет масаи морони. Така беше нали?
— Да, сър — потвърдих и майка ми отново се разхлипа. Баща ми продължи изпитателно да ме гледа със странно изражение, докато аз стоях мирно пред него. След това отново заговори:
— Устоя ли, или се пречупи?
— Не отстъпих, сър.
Последва нова продължителна пауза, преди той да проговори:
— Иди в рондавела[1] си и се почисти. След това ела при мен в кабинета ми. — Подобна „призовка“ обикновено бе еквивалент на смъртна присъда или поне на сто удара с камшик.
— И какво се случи тогава? — поиска да разбере Хейзъл, макар да знаеше отлично.
— Когато малко по-късно почуках на вратата на кабинета му, бях облякъл училищната си куртка и носех чиста бяла риза с вратовръзка. Обувките ми бяха лъснати, а влажната ми коса сресана.