Това не беше от някакво значение за клиентелата на „Малкия Луи“, която до последния човек работеше за Петрела и посещаваше ресторанта най-вече за да не попадне в списъка на хората, които трябва да бъдат преследвани.
Последва бърз диалог на албански, следван от безучастния превод на Башким.
Петрела: „Яли ли са?“
Лилав анцуг: „Казват, че не са гладни“.
Петрела: „Трябва да ядат. Няма да им вземем добра цена, ако са недохранени“.
Зелен анцуг: „Блондинката пак си показа рогата. Прободе ръката на Енвер, когато той отвори вратата“.
Петрела: „Ще й повишим дозата. Скоро ще предпочита дрогата пред съпротивата. А има и хора, готови да платят повече за такава палавница“.
Башким погледна Томпсън сякаш за да попита не е ли достатъчно. Томпсън свали слушалките — ръцете й леко трепереха от гняв, но и от адреналин. Подготвяха този момент от три месеца. Три месеца оглеждаха приюти за бездомни, арестуваха сводници и биячи, проследяваха банкови преводи — за да свържат мъртва бегълка от Дълут с мъжете, които я бяха използвали, докато не бе останало нищо за използване.
Томпсън даде командата.
След миг тротоарът се изпълни с агенти, въоръжени за битка и бронирани от главата до петите. Командосите на ФБР. Заеха позиции с безшумна прецизност. Тримата мъже вътре нямаха представа какво става и нямаха шанс.
Щом таранът се заби във вратата, Петрела и хората му се разбягаха. Лилавия анцуг се спусна наляво и се скри зад бара от фалшив махагон, като че ли два сантиметра талашит можеха да го предпазят от куршумите на автоматичен „Хеклер & Кох“. Ако не беше стрелял по агентите, които нахълтаха в ресторанта, нямаше да има нужда от защита, но го направи и се наложи бързо да го накарат да притихне.
Зеления анцуг имаше по-добри инстинкти, макар и не повече ум. Спринтира към задната врата. Томпсън нямаше представа защо този идиот смята, че екип добре обучени федерални агенти няма да се погрижи за улицата зад обекта. Може би щеше да го попита някой ден, защото го задържаха без стрелба.
Петрела обаче беше друго нещо. Не остана на място, за да стреля. И не избяга. Верен на репутацията си, когато екипът влезе, той се спусна към момичетата, решен да вземе със себе си възможно най-много от тях, ако се наложи да напусне този свят.
— Госпожо — чу тя глас по радиото. — Петрела се скри в мазето! Вратата е от подсилена стомана. Ще ни трябва време, за да я срежем!
Томпсън изруга, после попита:
— Въоръжен ли е?
— Да!
Но преди да чуе отговора вече не се нуждаеше от него. Далечното чат-чат-чат някъде под нивото на улицата беше повече от красноречиво.
Томпсън изскочи от вана, другите агенти я последваха. Стъпи на улицата, забрави вдървяването на крайниците си, огледа се трескаво, за да открие начин да се добере до момичетата, докато някои от тях все още са живи. Погледът й се спря на врата към сутерена, излизаща на самия тротоар.
Вратата беше от две очукани покрити с ръжда плоскости от дебела гофрирана ламарина и се намираше на метър и малко от главния вход — за да осигурява пряк достъп до мазето за доставки. Нямаше дръжки или други възможности за достъп отвън, но благодарение на топлинни деформации и човешка намеса шевът между плоскостите не беше в добро състояние.
— Хей! — извика Томпсън на един от тактическите агенти наблизо. — Имаш ли щанга?
Агентът откачи от колана си малка плоска щанга и й я подхвърли. В единия край беше леко извита, с плосък раздвоен край, удобен за вадене на пирони — подобни използват и пожарникарите. Томпсън мушна извития край между двете ламарини и натисна. Ръждясалите панти изскърцаха и металът леко се огъна, но не достатъчно, за да мине човек. Дойдоха още двама агенти, уловиха повдигнатия край на ламарината с ръкавиците си и напрегнаха сили, но проклетото нещо не помръдваше.
Тогава се появи трети, с гениална идея.
Ханк Гарфийлд беше в отдела за организирана престъпност от две седмици — прехвърлиха го от група MS-13, в която работеше под прикритие. Последните две години бе опитвал да проникне в зловещата улична банда Мара Салватруха, след което шест месеца беше в отпуск с рана от куршум в рамото, получена след като човек на бандата го видял да се среща с офицера си за връзка в улично кафене, на два часа път северно от територията на бандата. Очевидно се бе оказал на лошо място в лош момент и бе извадил много лош късмет, което показваше, че обсегът на Мара расте. Имаше късмет, че е останал жив. Офицерът му нямаше този късмет — случаят приключи с погребение. Говореше се, че двамата били близки приятели.