Вероятно щеше да е по-добре, ако Гарфийлд беше попитал — или поне ако беше предупредил. Обаче не го направи. Просто измъкна зашеметяваща граната от колана на един от агентите и я хвърли през тесния процеп между ламарините. Томпсън едва успя да запуши ушите си и да се обърне, преди това чудо да изтрещи — силно като фойерверк и ярко като слънце. Макар и да бе затворила очи, цели пет минути след това в полезрението й танцуваха призрачни зелени видения.
— Гарфийлд! Какво направи, по дяволите!
Гарфийлд се ухили.
— Спря да стреля, нали?
Томпсън напрегна слух, за да чува през звънтежа в ушите си. „Проклета да съм — помисли си. — Това откачено копеле е право“.
Миг по-късно агентите горе разбиха вътрешната врата към мазето и завариха Петрела да лежи в безсъзнание в средата на бетонния под, с кървящи уши и спукани тъпанчета. Оказа се, че не е стрелял по малолетните момичета, затворени там, а по катинара, с който беше заключена вратата на хладилното помещение. В бързината не бе взел ключа, който висеше на кука до вратата за мазето. След като отвориха хладилника, установиха, че не е бил използван като такъв, а като затворническа килия — вътре беше горещо и миришеше отвратително, защото помещението беше натъпкано с изплашени и пищящи непълнолетни момичета. Бяха предназначени за секс търговия, бяло робство. Томпсън се надяваше с времето да се възстановят. Човешкият ум и тяло са по-силни, отколкото се смята.
Какво ли си бяха помислили при гледката? Въоръжени мъже с очила и каски, които нахлуват в мазето след седмици плен, за да ги изведат горе, при линейките, които щяха да ги откарат в болницата „Сейнт Джоузеф“.
Нищо чудно, че пищяха.
Докато момичетата излизаха едно по едно нагоре по стълбите, Томпсън стоеше в мизерната кухня на „Малкия Луи“ и разтриваше горната част на носа си с палец и показалец, за да облекчи главоболието си. Гарфийлд разглеждаше тенджерите, които бълбукаха на голямата готварска печка, напълно забравил мръсотията и шума наоколо.
Вдигна капака на една, бръкна вътре с лъжица и извади кюфте, натопено в червен сос. Макар да бе много горещо, го налапа цялото и по брадичката му потече сос.
— Какво правиш? — попита троснато Томпсън.
Гарфийлд направи физиономия, без да спира да дъвче.
— Хайде стига. Това кюфте не е доказателство. Освен това умирам от глад. Киснем в този ван целия шибан ден и не съм хапнал нищо от снощи. Което — не искам да обидя Петрела, който изглежда свестен човек, като го гледам — е единствената причина да преглътна това шибано нещо. Сега разбирам защо се е насочил към престъпния живот — кюфтетата му имат вкус на задник.
— Това с гранатата беше рисковано — успя да каже тя.
Гарфийлд сви рамене.
— Получи се.
— Този път — добави Томпсън. Според нея Гарфийлд беше опасен, глупав и прекалено самонадеян. Надуването му може би минаваше сред уличните бандити, но щеше да се окаже проблем, когато преследваха установените престъпни фамилии, с които се занимаваше отделът им. Тези фамилии не оцеляваха само с кураж и жестокост — те се занимаваха с бизнес, управляваха многонационални корпорации. Имаха дълбоки джобове, дълги пипала, търпение и ловкост. Да се справяш с тях също изискваше търпение и ловкост.
— Ами ако момичетата не бяха затворени?
Гарфийлд кимна към витрината, през която се виждаше как товарят Петрела, завързан за носилка, в безсъзнание, охраняван от двама въоръжени агенти, в една от чакащите линейки. Качваха момичетата по две и по три.
— Май щеше да е по-лесно да ги изнесат на ръце.
— Хей, шефе? — Беше Литълфийлд, техникът по оборудването от вана. Държеше телефона на Томпсън. — Това нещо дрънчи като побъркано от двайсет минути.
— Сестра ми е — отвърна тя. — Цял ден ми пише съобщения.
Литълфийлд поклати глава.
— Не. Търсят те от Централата.
— Отворил си телефона ми? — попита Томпсън рязко.
— Само погледнах — отговори той объркано. — Реших, че може да е важно.
Подаде й телефона. Пет обаждания от шефа й, заместник-директор Катрин О’Брайън. Пет обаждания и нито едно съобщение по гласовата поща.