Лестър беше прав. Разбира се, че беше прав. Но това не означаваше, че Хендрикс трябва да се зарадва. Или поне да му олекне.
Хендрикс и Иви се запознаха втората година в средното училище „Албемарл Хай“, сгушено в полите на планината Блу Ридж край Шарлотсвил, Вирджиния. Родителите й бяха заможни типове от Юга — баща й преподаваше право в университета, а майка й не работеше, защото смяташе, че мястото на жената е у дома. „У дома“ беше просторна тухлена къща, построена от прадядото на Иви преди войната на Северната агресия — както семейството й все още наричаше Гражданската война, а представата на майка й за домакиня беше да командосва отбора прислужници, които бяха нужни, за да я поддържат. Хендрикс — тогава кльощаво хлапе с дрехи от магазина втора употреба и не по мярка — никога не беше виждал подобен разкош. Родителите на Иви бяха достатъчно вежливи в презрението си към него, за да го крият зад лустро от южняшки чар — предполагаха може би, че цялата работа скоро ще отшуми.
Когато връзката му с Иви стана на шест месеца, родителите й престанаха да му говорят.
После, след като завършиха училище, когато Иви се съгласи да се омъжи за него, престанаха да говорят и на нея.
Иви и Хендрикс избягаха заедно — просто скочиха стария му пикап и отпрашиха на север. Нанесоха се в старата лятна хижа на баща й в Ню Хампшър, неизползвана от години заради ненавистта на майката на Иви към пущинаците. Онова лято Иви продаваше сладолед през уикендите, а Хендрикс — който смяташе да постъпи в армията веднага щом навърши осемнайсет — се хващаше да работи по строежите. Нямаха никакви пари и никакви грижи под слънцето — излежаваха се, смееха се и правеха любов в занемарената горска къщурка.
Говореха си, че с мижавата му заплата на войник Иви ще завърши образование. Говореха си, че още през първата му отпуска ще се оженят официално. Не си говореха за нищо по цели дни, както им се струваше, когато потъваха в страст и любов.
Сега за Хендрикс беше трудно да си представи как така всичко се е объркало. Как бе успял да се превърне от влюбено до уши хлапе, горящо от желание да служи на бог и родина, в хладнокръвен наемен убиец. Ако трябваше да е честен обаче, беше се случило съвсем просто.
„Просто“ обаче не е същото като „лесно“.
Един сън измъчваше Хендрикс всеки път, щом затвореше очи. И колкото и да опитваше да промени края, сънят винаги приключваше по един и същи начин.
В съня Хендрикс беше патриот със свежа физиономия, дошъл право от началното обучение — войник толкова зелен, че едва знае кой край на карабината за какво служи. Изпълнен е с гордост, когато му дават първата сериозна задача — да охранява големец и семейството му. Големецът е добродушен възрастен господин, който представя Хендрикс на жена си и децата си с усмивка и му благодари за охраната и всеотдайната служба.
Мъжете идват с падането на вечерта. Тихи. Сеещи смърт. Облечени в черно, страхливци, които действат в тъмнината. Той наблюдава как убиват другарите му, големеца, когото се е заклел да охранява, жена му, децата му.
Безпомощен е, защото гърлото му е прерязано — вулгарна усмивка, от която по пода под него тече топла кръв.
И животът му се изнизва — миг преди да се върне със стенание в света на будните усеща новите призраци на изстиващите наоколо мъртъвци.
Хендрикс се превръщаше в този войник всяка нощ — почтен и умиращ, — но в реалния живот не беше това.
В живота беше облеченият в черно мъж, който го убива.
В тренировъчния лагер установиха, че Хендрикс притежава определени качества. Качества, които военните смятат за ценни у един специалист по тайни операции. До ден-днешен не знаеше защо се насочиха към него. Предполагаше, че може да е заради инстинктивния му усет за военна тактика, уменията да борави с огнестрелни и хладни оръжия, таланта да разполага експлозиви. Струваше му се обаче по-вероятно редицата психологически тестове и изследвания, на които го подложиха, да са разкрили някакъв тъмен аспект на душата му, нещо като сянка от тумор на рентгенова снимка, което им е подсказало, че е от породата на убийците.
Каквото и да беше, не бяха сгрешили. Хендрикс започна да се учи, както куче се учи на лов, и защо не? Специалните части бяха шансът му да промени живота си. Да наклони везната в другата посока. Да направи света по-добро място за демокрацията.
Идеализмът му обаче не се запази дълго.
Самата му работа се оказа противоотрова.
Частта му беше с фалшив флаг — оперираше по заповед на американското правителство, но без обезопасителните мрежи на военна или дипломатическа подкрепа. Специализираха изпълнение на мисии, чиито подробности Пентагонът не искаше да видят дневна светлина.