Повечето задачи бяха политически убийства.
Дори и сега Хендрикс нямаше как да не признае, че той е екипът му бяха свършили полезни неща. Някои от заплахите, които неутрализираха, бяха оправдани. Имаше и други обаче, които не бяха. Бяха си убийства, чисто и просто убийства.
Хендрикс наистина не знаеше дали онзи големец трябваше да бъде убит, или не. Знаеше обаче, че не беше нужно да убиват жена му и децата му. И цялата му охрана. Тези хора не бяха по-сериозна заплаха за обучените командоси от жената и децата.
Обаче убиха всички. До един.
Хендрикс не беше сигурен защо — предвид всичко, което бе видял и правил, — но го преследваше споменът за младия войник. Той ритна вратата и го видя застанал над големеца, с нож в ръка. Хендрикс стигна до него преди горкото хлапе да успее да свали карабината от рамото си. Преряза му гърлото от ухо до ухо, през трахеята, и чу приглушеното бълбукане миг преди младежът да умре. Изглеждаше изненадан, спомняше си Хендрикс, сякаш не може ясно да си даде сметка как се е стигнало до това. Хендрикс също не разбираше — но си даваше сметка, че за момчето това щеше да е малка утеха, докато лежеше на пода и умираше.
Може би Хендрикс чувстваше някакво родство с него. Може би просто му бе писнало да получава заповеди от хора, които отказват да си изцапат ръцете. Може би, дявол да го вземе, беше заради фазата на шибаната луна.
Каквато и да беше причината, след като го уби, Хендрикс се затвори в себе си. Престана да пише на Иви. Престана да се обажда. Не смяташе, че след извършеното е достоен за любовта й.
Искаше да умре. Да изчезне. И когато крайпътната бомба край Кандахар ликвидира частта му, желанието му се сбъдна.
Връщаха се в базата след мисия. Някъде из планините на север от града, седемдесет и два часа без почивка, и ги бе обзело някакво подобно на делириум изтощение. Лестър крачеше пред двете хъмвита на екипа и оглеждаше прашния път за следи. Хендрикс крачеше отзад и внимателно оглеждаше околността.
Докато минаваха край някакви храсталаци, Хендрикс долови нещо. Храсталакът помръдна. По протокол трябваше да се обади по радиото и да спре колоната, за да проучи ситуацията, но не го направи. Вероятно не беше нищо съществено. Оказа се, че е така — когато приклекна, за да надникне под листата, видя най-обикновен заек, готов да побегне.
А след това покоят на пустинята беше разкъсан от буря от светлина и тътен, от огън и летящи камъни. Самоделно взривно устройство, както научи Хендрикс по-късно. В кратките мигове, преди да загуби съзнание, си мислеше за гнева на ада.
Оказа се, че Лестър е проспал заплахата. Може би, ако не беше така, щеше да види предупредителните знаци. А може би не. В края на краищата беше нощ, а афганистанските бунтовници се сражаваха с различни окупатори от повече от трийсет години — бяха научили едно-друго за залагането на капани по пътищата. Беше много вероятно нормален човек да не е в състояние да забележи това устройство навреме.
Не че тази мисъл помагаше на Лестър да спи нощем.
В известен смисъл той бе извадил късмет, защото беше загубил само краката си. Мъжете в двете хъмвита загубиха живота си. Първото детонира устройството — два пакета експлозив С4, увити около камъни, — обаче когато машините избухнаха, първата се обърна назад и падна върху втората, при което не остана какво да се погребва у дома. Хендрикс излетя на трийсетина метра от пътя и загуби съзнание. Остана така два дни, полузаровен под пласт сив като пепел прахоляк.
Лестър пълзя две мили — оставяше кървава диря заради разкъсаните си крака — и припадна. Беше решен да намери помощ за другарите си и беше открит полумъртъв от редовен патрул. Когато Хендрикс се свести — трескав, зашеметен и почти умрял от жажда и горещина, — всички следи от унищожените джипове бяха изчезнали, всички намеци за мисиите им бяха заличени от протоколите.
И защо да не са? Официално тяхната част не съществуваше. Бяха отречени в смъртта, както щяха да бъдат при всеки друг провал. И малцината, които знаеха истината — за тяхната част и ликвидирането й, — решиха, че Хендрикс е сред мъртвите.
Беше му нужен месец, за да се измъкне от Афганистан. В началото беше почти като диво животно — действаше по инстинкт. Спомените му бяха разпокъсани, раните — лоши. Криеше се, където намери, хранеше се с плодовете на земята и се възстановяваше. Нямаше представа на кого може да се довери, така че се криеше както от бунтовниците, така и от американските патрули. След като треската премина и отокът в мозъка му спадна, спомените му се върнаха — а с тях и смазващата вина за всички невинни, които беше избил. Вероятно би могъл да се появи от небитието, но защо? За военните беше покойник — което означаваше, че Иви също го смята за умрял. Така е по-добре, каза си. Не би могъл да я погледне в очите, защото се бе превърнал в чудовище, в призрак. И така, добра се пеша до Пакистан, на югоизток, където границата не беше проблем заради опасния терен и контрола на племената.