Томпсън се усмихна, макар че усмивката й беше по-малко израз на добро настроение, отколкото на задоволство, че му е натрила носа. Думата се появи като шега. Тя се занимаваше с този случай от доста време, преди колегите й изобщо да си дадат сметка, че има случай, и в онези ранни дни се шегуваха с нея безмилостно. Колкото и да обичаше работата си, ФБР в същността си оставаше мъжки клуб. Инстинктите на жените агенти се подлагаха на съмнение много по-често, отколкото на колегите им мъже. Не нея й беше все едно какво мислят — беше сигурна до мозъка на костите си, че е права. Имаше нов играч. Много талантлив. Опасен. И сто процента извън полезрението на ФБР.
Всеки път, когато Томпсън добавеше нова жертва на бялата си дъска, когато напишеше нов доклад, колегите й я дразнеха: „Призракът на Томпсън е ударил пак“. Ако неин случай се окажеше работа на дребна риба — в ранните дни на разследването все още не беше доловила закономерността и хвърляше твърде голяма мрежа, — майтапите не преставаха с дни.
След това обаче наистина се появи закономерност и убийствата станаха нещо, което шефовете на Бюрото не можеха да пренебрегват повече. А когато заместник-директорът я назначи да води случая, колегите й съвсем престанаха да се смеят.
Томпсън провря колата между един миниван и камион за доставки и Гарфийлд рязко си пое дъх. Някъде зад тях изпищя клаксон.
— Този призрак е от плът и кръв — отговори Томпсън. — На сцената имаме нов тип убиец. Сравнително нов поне. Само през последните две години има трийсет и пет удара, за които знаем, но подозирам, че в биографията му има и още, много преди това.
— И мислиш, че Круз е трийсет и шестият?
Томпсън не мислеше, че Круз е трийсет и шестият.
Знаеше, че е така, непоколебимо.
— Всички белези са налице.
— Какви белези? — попита Гарфийлд. — Застрелял е човек. Мен ако питаш, всеки може да натисне един спусък.
— Шегуваш ли се? Не мога да кажа, че да застреляш някого от четири пресечки е „натискане на спусък“ — отвърна Томпсън. — Но както и да е. Нямах предвид това. Този тип рядко убива два пъти по един и същи начин.
По лицето на Гарфийлд премина раздразнение.
— Добре тогава. За какви белези говориш?
— Първо, ударите му са зрелищни. Удушаване в пълен с хора конгресен център. Убийство с нож на летище. Прецизен, изстрел на оживена улица. Веднъж дори използва насочен експлозив, за да взриви стол в театъра — и седналия на него, — но без околните зрители да пострадат. И второ, въпреки че са толкова зрелищни, никой не е успял да го види.
— Трафик камери? Охранителни записи?
Томпсън поклати глава.
— Обикновено са повредени или зацапани.
— Тогава, предполагам, не оставя и отпечатъци.
— Правилно предполагаш. Но още не съм ти казала най-хубавата част.
— И тя е?
— Моят призрак убива само убийци.
В единайсет преди обяд, след два часа чакане, техният човек най-накрая се появи. Набит космат мъж с евтин сив костюм прекоси енергично фоайето с походка, която не подхождаше на масата му. И костюмът, и плешивото му теме блестяха на флуоресцентното осветление.
— Агент Томпсън? Агент Гарфийлд? Аз съм детектив Де Силва.
Подаде ръка с космати пръсти поред на двамата.
Томпсън я стисна.
Гарфийлд — не.
— Специален агент — поправи го. Томпсън се ядоса. Бюрото няма само „агент“. Всички следователи са „специален агент“. Хората обаче често правеха тази грешка и само надут пуяк би си направил труд да ги поправя. Особено ако надутият пуяк поправя човек, чието съдействие изобщо не е гарантирано.
— Детектив — каза Томпсън, когато Де Силва отпусна протегната си ръка, — благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
— Всичко е наред — каза той, но намръщеното му лице подсказваше, че вече съжалява. Огледа пълното с униформени и цивилни ченгета фоайе. — Да се качим в кабинета ми, какво ще кажете?
Качи ги с асансьор, после ги преведе по лабиринт от претъпкани коридори. Оказа се, че е казал „кабинет“ със сарказъм. Бюрото му беше едно от многото дребни бюрца в общо помещение, не по-малко шумно от фоайето долу. След като стигнаха, Де Силва ги въведе в малка заседателна стая без прозорци, която би могла да е преустроен килер за метли и кофи.
— Съжалявам за условията — каза той. — Сигурен съм, че Чичо Сам се грижи за вас, федералните, както подобава, но ние, презрените градски ченгета, смятаме, че денят е бил добър, ако климатикът не се развали. Е, какво мога да направя за вас?
Томпсън потисна раздразнението си от тона му. Търканията с местните власти бяха част от работата в Бюрото — а днес Гарфийлд бе започнал заяждането. Опита да се усмихне. В сегашното й състояние на пълно изтощение се получи гримаса, която май навреди още повече.