— Питах се какво можете да ни кажете за убийството на Круз — каза тя.
— Приемам, че сте чели доклада ми.
— Щом го наричаш така… — подхвърли Гарфийлд.
Томпсън го изгледа ядосано. Де Силва се навъси.
— Какво се опитваш да кажеш, агент?
Гарфийлд се облегна на стола си и вдигна ръце.
— Само че е малко повърхностен, нищо повече.
— Вината не е моя, приятел, мога да те уверя. Проследихме изстрела до автомобил, а автомобила до дългосрочен паркинг на летището. Собственикът е бил на някаква конференция в Рино и дори не е разбрал, че колата му е открадната. Криминолозите твърдят, че по нея няма отпечатъци или ДНК, защото този тип е заличил с химикали всички възможни следи по всички повърхности, до които се е докосвал, включително гилзите и оръжието. Да, карабината е оставена, но серийният й номер и изпилен, така че и там няма следа. Някак си всички камери за наблюдение в квартала са престанали да работят час-два преди стрелбата, така че нямаме и записи нито на изстрела, нито на Круз, когато е улучен, а очевидците също не са от особена полза. Едгар Моралес, собственикът на сградата, се крие зад стена от адвокати — не можем да разберем дори дали е бил в страната, когато се е случило това нещо, или не. Разпитвахме в района с часове, но най-доброто, до което стигнахме, беше пиколото от хотела, пред който е била паркирана колата на стрелеца. Според него заподозреният е бил, цитирам: „бял баровец, май с бейзболна шапка, с тъмни очила и рунтава брада“. Брадата, между другото, е била фалшива — открихме я избелена с белина в колата. Разпитахме из магазините за карнавални костюми, за да разберем откъде я е взел, но не открихме нищо. Беше следа. Следата се оказа студена. Толкова. Този, който е убил Круз, е бил наясно какво прави — и предполагам, отдавна си е вдигнал задника оттук.
— Виж, детектив, оценяваме усилията ви — каза Томпсън и погледна косо Гарфийлд — и съм сигурна, че партньорът ми не искаше да каже, че не сте си свършили работата както трябва или сте подходили непрофесионално. Истината е, че опитът ви може да се окаже безценен за нас. Ако ни покажеш местопрестъплението и ни помогнеш да се свържем с познати на жертвата…
Де Силва я прекъсна:
— Вижте какво, колкото и да ми се иска да зарежа всичко и да ви помогна, случаят Круз не е точно приоритетен. Целият проклет щат е военна зона. Само в Маями от началото на годината имаме петдесет и четири убийства. Триста сексуални нападения. Над две хиляди нападения с цел обир. Една трета от тези случаи все още не са изчистени. Много вероятно е изобщо да не бъдат. Ако мога да предположа, Круз — жертвата, както го нарекохте — е отговорен за сериозна част от всичко това, така че, ако питате мен, който го е очистил, е направил услуга на почтените жители на този град. Ако искате да ровите наоколо, ваша работа. Ако обаче искате да стоите тук и да се жалвате, че папката е много тънка, чувствайте се свободни да я напълните. Аз имам да правя по-полезни неща.
Де Силва стана и отвори вратата така рязко, че тя се блъсна в стената и издрънча стъкло. След това излезе ядосан, със зачервена физиономия.
Томсън също беше бясна. Ако Гарфийлд не се беше държал така, може би Де Силва щеше да е по-отзивчив. Огледа новия си партньор ядосано, но Гарфийлд не забеляза — или поне не му пролича. Вместо това се усмихна и поклати глава.
— Страшен детектив, няма що. Сигурно няма да си намери и оная работа с две ръце и джобно фенерче.
— Задника — тросна се Томпсън.
— Моля? — попита Гарфийлд.
Томпсън го изгледа за миг и на лицето й се появи невинното изражение, усвоено след многото нощни игри на покер. После каза:
— Казва се: „Не може да си намери задника с две ръце и джобно фенерче“.
— Да — кимна Гарфийлд, донякъде умилостивен. — Какво ще кажеш сега да отидем да огледаме мястото?
8
Енгелман, настанил се удобно въпреки горещината, с ленен костюм и летни обувки от телешка кожа, отпиваше еспресо и наблюдаваше как двамата федерални агенти спорят в сянката на „Моралес Инкорпорейтид“. От масата си на тротоара в уличното кафене от другата страна на улицата видя как се разхождат по авеню „Брикел“ от доста време следобеда, как опитват да открият някакви следи от убийството на Круз и от време на време се джафкат като втръснала си семейна двойка.
През повечето време Енгелман наблюдаваше отстрани. Още като дете странеше от семейството си, от другите деца и от редицата гувернантки, на чиито грижи родителите му го поверяваха и чието емоционално състояние той бавно рушеше чрез садистични манипулации. Измъчваше ги импулсивно, не преднамерено — изпитваше нещо като сърбеж, който не може да успокои, желание да руши и опустошава, което можеше да се облекчи, но не и да се премахне напълно.