Едва когато откри убийствата се почувства истински на мястото си в този свят.
Най-напред беше фазан в семейното лятно имение, сгушено в долината на река Ин в югозападната част на Швейцария. Тогава беше на десет. Готвачът взе интереса му към процеса за кулинарен в същността си и след като установи, че момчето не се разплака, когато го видя да коли птица, реши да му позволи да заколи следващата. В този блажен момент, когато ножът се вряза в плътта и обезглавеният фазан започна да се мята в ръцете му, въздухът му се стори удивително свеж, небето стана удивително синьо. Обаче дори да беше забелязал възбудата му — а Енгелман подозираше, че е, защото Анатол никога повече не му позволи да участва в ежедневното колене — съсухреният стар готвач не спомена и дума за това на никого.
Така или иначе, пътят му беше определен. Преживяването беше толкова въздействащо, че малкият Енгелман прекара по-голямата част от онзи следобед с неизмити от кръвта ръце, докато петната не изсъхнаха и не започнаха да се лющят, а цветът стана ръждив — с което се промениха и цветовете наоколо. После гледаше как люспите съсирена ръжда се понасят с ледените води на река Ин и знаеше, че те са компас, по който се ориентира сърцето му — заключение, което се затвърди няколко седмици по-късно, когато взе първата си човешка жертва — местно фермерско момче — и изпита толкова буреносно емоционално и физическо облекчение, че трудно би могъл да го опише с думи.
Днес наблюдаваше по същия начин, както тогава, преди десетилетия, наблюдаваше селските деца — с хладен, преценяващ ум. Разбира се, нямаше намерение да наранява тези следователи. Не че не би му харесало. Жената беше доста хубава, или щеше да е, ако даваше пет пари как изглежда, а мъжът се държеше надуто и би било удоволствие да му смачка фасона. Но нямаше да има никаква полза — а и не очакваше да открият каквото и да било на местопрестъплението, което самият той вече да не е открил. Беше пристигнал в Маями няколко часа преди тях и вече беше огледал всеки сантиметър от тротоара и паркинга, така че си даваше сметка колко прецизен е бил ударът. Предпочиташе да наблюдава отстрани, не за да види дали ще открият някаква следа, а защото смяташе, че колкото по-добре разбира колегите си ловци, толкова по-добре ще разбере и общата им цел.
Допи последната глътка кафе и остави на масата двайсетачка. В началото смяташе оставянето на бакшиш за безвкусица, за ужасен американски обичай, който избягваше, когато беше възможно, но днес беше в добро разположение на духа и му се щеше да сподели настроението си. След това си тръгна от кафенето и остави следователите на безплодните им опити да открият следа на местопрестъплението. Нервите му звънтяха като камертон от възбудата и кофеина, в главата му звучеше мощен тон на очакване.
Това беше добре. Дори полезно.
Чакаше го доста работа тази нощ.
— Извинете ме — каза Енгелман, — но се питах дали можем да поговорим.
Не думите на човека накараха Едгар Моралес да изтръпне, нито учтивият мек тон — тон, който говореше за добро финансово благосъстояние и който придаваше на казаното някаква грапавина, от която личеше, че макар и да говори езика много добре, той не му е роден.
Едгар Моралес изтръпна заради самия момент, защото беше четири сутринта и гласът го събуди от сън. Отвори очи и видя спалнята си — тъмна и застинала, таблото на алармата мигаше в зелено, което показваше, че всичко е наред. Обаче не си бе въобразил този глас — глас, който показваше, че всичките му предпазни мерки са били напразни и животът му ще приключи тази нощ.
Още откакто Круз бе опитал да го убие, Моралес прекарваше нощите в апартамента си в Бейсайд Вилидж на остров Фишър. Беше го купил преди години, когато цената на компанията му за първи път достигна милиард, примамен от престижа, който вървеше с този адрес. Какъв по-добър знак, че си преуспял, от това да живееш на създаден от хората остров — курорт, който може да се похвали с най-високия доход на глава от населението в цялата страна? За хлапе, израснало в бедняшки квартал, изкушението да се присъедини към най-затворената общност в Маями беше прекалено силно, за да му устои. Беше минало известно време, докато намери подходящо жилище, защото беше ограничил избора си до имотите с изглед към залива и изцяло беше изключил онези откъм океана. В края на краищата можеше ли изгревът над океана да се сравнява с отблясъците на същия този изгрев по небостъргача, носещ неговото име?