В дните след като тайнственият му благодетел го бе освободил от проблема „Круз“ обаче апартаментът му от 550 квадратни метра бе придобил ново значение за него, освен издигането му като бизнесмен. Намираше се на последния етаж, с изглед във всяка посока и система за сигурност, следяща всички възможности за достъп, каквато не би могъл да си позволи и Пентагонът — да не говорим, че беше на остров, до който също нямаше достъп за автомобили, а с корабчето можеха да идват само жителите и поканени гости — мястото се бе превърнало в негова крепост, в негова твърдина. Този, който бе спасил живота му, го бе предупредил, че Корпорацията ще опита пак, и след като видя зловещия край на Круз, Моралес бе взел предупреждението присърце и бе подсилил сериозната си охрана с допълнителен екип обучени охранители. Съседите му несъмнено си мислеха, че се е побъркал, че е поредният нещастник, който не успява да издържи на напрежението на голямото си богатство. Обаче по дяволите съседите — по-добре да си жив и да те смятат за побъркан, отколкото да си спомнят с добро за теб, когато си в гроба.
— Кой… кой си ти? — Пелтечеше, гласът му беше прегракнал от страх.
— Кой съм не те вълнува особено — отговори Енгелман.
— Охраната ми…
— В момента е неразположена.
— Искаш да кажеш… — започна Моралес, но установи, че не му достигат думи.
— Ако питаш дали съм ги убил, отговорът е не. Не ми е платено, за да убия тях. Просто ги доведох до безпомощно състояние, за да не ни прекъсват.
— Но си дошъл, за да убиеш мен.
Енгелман се усмихна.
— Това ще зависи от степента, до която ми помагаш. Мога да ти кажа, че също така не ми е платено да убия теб.
Моралес осъзна чутото.
— Ако не си тук, за да ме убиеш, защо си се промъкнал в спалнята ми?
— Трябва да ти задам няколко въпроса. За случилото се с някой си господин Круз.
— Имаш предвид онзи, който умря пред сградата ми? — попита Моралес. — Не знам. Не бях там.
Лъжата беше глупава, предвид обстоятелствата, но я изрече по рефлекс, чисто и просто. Беше повтарял тази лъжа пред безброй детективи и репортери през последните три дни, след което инструктира юридическия си екип да сложи край на всякакви въпроси на тази тема.
Енгелман цъкна с език в тъмнината.
— Господин Моралес, мисля, че досега се отнесох с нужното уважение и учтивост. Ще се радвам, ако получа същото в замяна. Може и да не са ми платили да убия теб, но нараняването е безплатно.
Моралес се сепна. Преглътна мъчително — устата му беше пресъхнала като пясък.
— Разбира се — изпъшка и заопипва нощното шкафче. — Съжалявам. Бих искал да запаля лампата, за да си налея вода…
— Аз не съм аматьор, Моралес. Извадих пистолета от чекмеджето, преди да те събудя. Освен това подозирам, че ако помислиш достатъчно дълго и внимателно, ще си дадеш сметка, че не е в твой интерес да виждаш лицето ми.
Моралес покорно се отпусна на леглото.
— Добре — каза Енгелман, сякаш току-що бе взето някакво много важно решение. — А сега: Круз.
— Какво искаш да знаеш?
— Искам да ми кажеш как се свърза с този, който го уби.
— Аз… не, не съм!
Моралес чу металическо свистене, като вадене на острие от кания. Сърцето му заблъска болезнено в гръдния кош.
— Предупредих да не лъжеш, Моралес.
Ръце на лицето му. В косата. Дръпват рязко главата му назад. Моралес извика — безсловесно животно. Първо опита да се съпротивлява с ръце, но веднага замръзна, защото усети студено острие под лявото си око.
Моралес нямаше представа как този тип може да е толкова прецизен в тази пълна тъмнина. Острието не проби кожата. Само се опря в нея толкова леко, че гъделичкаше, но желязната хватка на тила не оставяше съмнение, че със съвсем леко движение ще го забие в окото.
- Така — каза мъжът. — Ще попитам пак. Как се свърза с този, който пречука Круз?
Моралес опита да се дръпне от острието — инстинкт по-скоро, не волеви акт, но нямаше полза.
— Казах ти — отговори по-скоро умолително. — Не съм се свързвал с него. Той се свърза с мен!
Моралес се приготви за болката, но тя не дойде. Вместо това мъжът се дръпна и остави Моралес сам на леглото, задъхан, в очакване пулсът му да се успокои.
— Той се е свързал с теб. — Не беше въпрос. Енгелман беше сигурен, че Моралес не би го излъгал в този момент — чувството му за самозащита беше доста силно развито.