— Да, точно така. Появи се един ден в кабинета ми — без уговорена среща, нищо подобно — и ми каза, че има награда за главата ми.
— Каза ли ти откъде знае това?
— Каза ми, че имал източници.
— И ти му повярва?
— Не, разбира се. Обаче знаеше подробности — сделки със земя, които още не бяха вписани в регистъра. Заплахи от горилите на кубинската мафия заради неприятностите, които съм им създал. — Замълча и се зачуди дали онзи ще се обиди от сравнението. Енгелман не каза нищо. — Знаеше къде и кога, кой и как и знаеше колко ще получи този тип, Круз, за работата си. После каза, че за десет пъти по толкова ще направи така, че Круз да го няма.
Десет пъти цената за главата на мишената. Прекрасна тарифа, разбира се, помисли си Енгелман и се усмихна. Колкото повече научаваше за обекта си, толкова повече му се възхищаваше.
— А ти откъде беше сигурен, че не те мами? Че не те работи, така да се каже?
— Не бях. Но той ми обясни, че не е нужно да взема решението веднага. Каза, че можело да преспя, преди да дам отговор… като че ли можеш да спиш, ако знаеш, че има цена за главата ти. Наех детективска фирма, за да провери някои неща. Изглежда, информацията му беше точна.
— Колко време преди удара дойде при теб?
— Три дни.
— Остави ли име?
Моралес поклати глава. Дори и в тъмното Енгелман разбра и каза:
— Не би имало значение дори и да беше оставил. В сградата ти има видеонаблюдение, нали?
— Има — отговори Моралес. — Само че в деня, в който онзи се появи, стана нещо със софтуера и цялата система се повреди. Нямаме никакви записи от този ден.
— Естествено. Можеш ли да го опишеш?
Моралес се замисли.
— Нищо особено всъщност. Нито много висок, нито много нисък. Към един и осемдесет, малко по-малко. Кестенява коса, къса. Мускулест, но слаб.
— Раса?
— Бял.
— Ами статусът му?
— Не разбирам — каза Моралес.
— Как се държеше? Как ти се стори? Богат или беден? Средна класа или работническа класа? Образован или необразован?
— Ами… не знам. Стори ми се умен, мисля, обаче не и богат. Ако го срещнеш, ще решиш, че си изкарва прехраната с физически труд.
Енгелман се замисли за момент над описанието.
— Би ли казал, че приличаше на военен?
Моралес се замисли, после каза:
— Да. Мисля, че да.
— Отлично. Е, господин Моралес, въпреки лошото начало ти ми оказа ценна помощ. Ще бъда верен на думата си и ще те оставя на спокойствие през остатъка от нощта.
— Благодаря — изломоти Моралес трескаво, доволен, че ще види как слънцето огрява сградата му поне още веднъж. — Благодаря.
— Няма за какво — отвърна Енгелман. — Освен това не се съмнявам, че Корпорацията ще изпрати някой друг да ти види сметката, след като вниманието, предизвикано от последния им опит, се разсее. Приятни сънища, господин Моралес, докато още можеш да спиш. На твое място бих наел по-добра охрана.
Енгелман излезе безшумно, както и беше влязъл. Моралес се ослушва дълго, за да се увери, че наистина си е тръгнал. Най-накрая слезе от леглото, мина покрай приспания гард пред спалнята и отиде до барчето. С треперещи ръце си наля голяма чаша скоч. Беше трийсетгодишно уиски, „Макалан Файн Оук“, и му струваше две хиляди долара. Пазеше го за специални поводи.
9
— Е? — подкани Хендрикс. — Някакви приказки?
С Лестър седяха на маса в задната част на „Примамката“. Хендрикс отпиваше бира между хапки пастърма върху ръжено хлебче, а Лестър беше на чаша газирана вода с лайм. Беше малко след обяд, но щорите бяха спуснати, за да пазят вън светлината на деня, а лампите в заведението бяха изгасени, с изключение на една, над главите им. Предната вечер Хендрикс беше твърде уморен, за да се справи с дългото шофиране до дома, и затова се просна на кушетката, която Лестър държеше в склада. Смяташе да тръгне преди четири, когато отваряше „Примамката“ — след като си свършат работата.
— Тук-там — отговори Лестър и плъзна по масата папка с компютърни разпечатки. — Нищо съществено. Семейни истории преди всичко. Вътрешни свади.
Хендрикс отвори папката и мълчаливо прегледа разпечатките. Неговият бизнес не беше от тези, които се рекламират в Гугъл или Жълтите страници. Всеки контакт, физически или електронен, носеше потенциален риск — шанс за евентуалните заинтересовани да проследят движението му и да определят местонахождението му. Поради което държеше той да инициира контактите с потенциалните си клиенти, а не обратното. Половината от тези, с които се свързваше, научаваха, че са белязани да умрат, от Хендрикс. Някои отказваха да повярват. Други му вярваха, но решаваха да действат сами. Трети се съгласяваха с условията му веднага. Тези, които се отказваха от услугите му, невинаги стигаха до фаталния край, но процентът на оживелите не беше много висок. Тези, които плащаха, се измъкваха значително по-леко. След три години и половина в бизнеса все още не беше загубил клиент.