Лестър бе опитал по друг начин. Опитал се беше да остави миналото зад гърба си. След раняването му не можеше да е полезен за военните — самото му съществуване би трябвало да напомня на сегашната администрация за греховете й от миналото. Уволниха го без почести, както и беше наясно, че ще стане — колкото и храбро да бе служила частта им, акциите им бяха тайни и не можеха да бъдат признати, така че за уволнение с почести не можеше и да се мисли. И въпреки всичко след всичко, което бе дал от себе си — и всичко, което бе загубил, — му беше болно. А когато родителите му умряха само половин година след като се върна в Щатите, изгорени живи в рождената му къща, след като майка му заспала в леглото със запалена цигара в ръка, той просто вдигна ръце. Със застраховката на родителите си и малката инвалидна пенсия успя да купи този бар — навремето беше мръсна дупка — и през следващата година и нещо барът беше по-често затворен, отколкото не, докато той полагаше всички възможни усилия да се напъха в някоя бутилка и да умре. Беше загубил всичко — приятели, семейство, надежда, чувството за смисъл.
И тогава един ден през вратата влезе Майкъл — сякаш възкръснал от мъртвите — и всичко се промени. Майкъл му даде надежда. Цел. Осигури му някакво малко опрощение — сякаш сам Бог го изпращаше, за да каже на Лестър, че вината, която го терзае заради смъртта на колегите им, е твърде голяма, за да я носи сам човек. Майкъл едновременно облекчи бремето му и му помогна да понесе останалата тежест.
Парите също бяха добре дошли. Ако някой твърди, че с парите не може да се купи щастие, трябва да остане без пари известно време. Това, което изкарваха с Майкъл, въртеше бара — превърна го в уютно квартално заведение, което живее, вместо да умира бавно. И по-същественото — Лестър престана да обитава склада и се премести в нормален апартамент. Беше купил бара преди пазарът да се срине и когато Майкъл го откри, беше затънал толкова дълбоко, че не можеше да си позволи да плаща за жилище, така че спеше на кушетка отзад. Сега барът беше чудесен, както и апартаментът му, с фантастична гледка към Портланд на запад и ледения син Атлантик на изток.
Лестър не мислеше за това, което правеха, като за убийства. Според него балансът беше неутрален. Или умира някой нещастник, или закоравял убиец. А пък ако премахнеш закоравял убиец, спасяваш живота на други.
Знаеше съвършено сигурно, че спасяват него — нищо по-силно от газирана вода не беше минавало през гърлото му, откакто започнаха малкия си кръстоносен поход.
Майкъл обаче беше нещо друго. Въпреки целия му кураж работата го изтощаваше. Личеше си по лицето му. По отпуснатите рамене, когато седеше на стола. Лестър разполагаше с лукса да не му се налага да мисли, че се занимават с убийства, но Майкъл знаеше за какво става дума. Той беше на бойното поле, в калта, при кръвта, а там е трудно да избягаш от истината.
Лестър се чудеше дали Майкъл би издържал толкова дълго, ако не беше Иви. Тя беше всичко за него. Това, че я бе напуснал — независимо от причините и решимостта му, — го бе опустошило. Но не беше преставал — не можеше да спре — да се грижи за нея. Това бе една от причините Майкъл да се нуждае от уменията на Лестър. Може би единствената, която имаше значение.
След мнимата смърт на Майкъл Хендрикс родителите на Иви така и не й простиха, че е била с него. Тя — сега медицинска сестра, която работеше на смени в три клиники в района — беше твърде горда, за да иска помощ от тях, за да върне студентския си кредит и огромната ипотека. Майкъл, с помощта на Лестър, се бе постарал да не й се налага.
Иди нямаше представа от кого са парите. Нямаше представа, че са кървави пари. Доколкото знаеше, депозитите бяха част от структурирано споразумение — резултат на колективно дело, измислено от Лестър, заведено уж от близки на загинали във войните поради лоши противокуршумни жилетки. И благодарение на компютърните му умения всеки, който решеше да търси, щеше да види същото.
Лестър нямаше представа дали заради тази помощ Майкъл успява да спи нощем, но беше сигурен, че заради нея става сутрин. Дори след толкова години — след като Иви се бе влюбила в друг, след като се бе омъжила — той продължаваше да се грижи за нея.
Продължаваше да слага нещата по местата им, убийство след убийство.
10
Следобедното слънце се изливаше през прозорците. Апартаментът на Круз не се отличаваше с нищо, защото беше един от трийсетте в сградата — ниска триетажна кутия с фасадна мазилка и малки балкончета, на които можеш да сложиш малко барбекю, един стол и климатик, за да смекчава жегата на града.