Климатикът на Круз не работеше, прозорците бяха затворени. Апартаментът беше горещ като пещ и наситен с миризма на секс и евтин мъжки одеколон. Още с влизането лицето и вратът на Енгелман се покриха с пот, пръстите му подгизнаха и станаха несръчни в черните ръкавици. Ако и на стълбището беше толкова горещо, щеше му е нужно два пъти повече време, докато се справи с многото ключалки на Круз. Както можеше да се очаква, този тип беше предпазлив. Макар че в този случай, както подозираше Енгелман, ключалките бяха не толкова за защита от опит за отмъщение заради престъпленията му, колкото да попречат на жена му да го изненада.
Двамата не живееха в този апартамент. И макар че леглото беше неоправено и покрито с петна — на нощното шкафче имаше масла, свещи и всевъзможни фалически уреди, — жената на Круз никога не беше влизала в тази спалня. Може би беше подозирала за съществуването й, само на няколко преки от спретнатата им къща в Малката Хавана, а може би не. Енгелман беше склонен да мисли, че е подозирала — отчасти защото при множество разпити беше установил, че съпругите обикновено знаят доста повече, отколкото признават, и отчасти защото беше видял изражението й, докато гледаше как федералните обръщат дома й наопаки, с по едно внуче седнало на широките й майчински бедра, и трето, което се държеше за роклята й. Макар че съседите й също се събраха, за да гледат, а с тях и репортерите, а най-малката й внучка плачеше на гърдите й, лицето й не изразяваше нито срам, нито стъписване.
Лицето й изразяваше гняв.
Отначало си бе помислил, че е насочен към агентите, които тършуват в дома й. Към хубавата агентка и надутия й партньор — онези, които предния ден бе видял да оглеждат мястото, на което беше прострелян Круз. Само че към тях жената беше мила, сърдечна — дори им предложи нещо за ядене, докато те чакаха хората им да разбият живота й на пух и прах, като че ли копнееше за одобрението им, за опрощението им.
Докато наблюдаваше — един от многото в тълпата, — Енгелман осъзна, че не нахълтването на ченгетата е ядосало тази жена. Беше я ядосал фактът, че мъжът й е причина за това нахълтване. Плюеше всеки път, когато ченгетата споменаваха името му, клатеше отвратено глава, когато я разпитваха с какво точно се е занимавал. Сякаш не бе имала представа, до смъртта му, с какво си е изкарвал хляба. Сякаш изобщо не е имала представа що за птица е бил мъжът й в действителност.
Енгелман бе виждал това стотици пъти в професията си. Гледала е на другата страна, когато работата на съпруга й е донесла спретнатата слънчевожълта къща, най-хубавата в квартала, с каменни колони под покритата с керемиди стряха над верандата, идеално окосена морава отпред и отзад, за да има къде да играят децата, с красива ограда, сякаш за да каже на минувачите „МОЯ“ — обаче когато идва времето да погледне фактите в очите, да признае, че плодовете от работата на мъжа й са откъснати от забранено дърво, реакцията й е престорен ужас.
„Значи е лицемерка — помисли Енгелман. — Лъже себе си и околните“. Сега, когато видя спартанския апартамент на Круз, си даде сметка, че не той е купил пейката от тиково дърво на верандата на семейната къща, нито пък че идеално поддържаният двор е негова идея, или пък градинските мебели, които бе видял отзад.
Не, всичко това беше дело на вдовицата. И Енгелман си мислеше, че след като е харчила парите на Круз така самодоволно, може би сега не бива да се преструва чак толкова на възмутена.
Нищо чудно, че мъжът й бе имал любовница. И нищо чудно, че бе положил такива усилия да държи жена си настрана от това място. След като бе видял реакцията й, когато се оказа, че парите на мъжа й са кървави, Енгелман можеше да си представи как щеше да побеснее, ако разбере, че тя не е била единствената, за която ги е пилеел.
След като обиколи набързо апартамента, за да добие впечатление за собственика му, Енгелман се зае с бавно и методично претърсване, без да се страхува, че могат да го открият. Федералните не знаеха за това място. Наемът не беше на името на Круз или на някой от известните му псевдоними. Всъщност официално апартаментът изобщо не беше нает. В документацията на фирмата посредник той се водеше свободен, макар че през последните десет години не беше предлаган на никого, да не говорим за наемане.
Фирмата посредник беше собственост на кубинската мафия. Работодателят на господин Круз приживе.
Енгелман просто трябваше да се свърже със своя контакт в Корпорацията. Изпратиха му адреса с есемес на анонимния телефон след минути.