„Не, не успех — помисли си Енгелман. — Успешен лов“.
11
Денем паркът „Макартър“ изглеждаше достатъчно безопасен. Наистина, беше изпъстрен с графити и на доста места под сенките на евкалиптите дремеха бездомници. Въпреки това обаче хората продължаваха да разхождат кучетата си по напечените от слънцето морави и семействата водеха децата си да ритат топка или да играят на катерушките.
След като слънцето обаче се потопеше в Пасифика на запад, паркът — и източният квартал на Лонг Бийч — ставаше друг. Семействата събираха нещата си и си тръгваха. Местните излизаха от парка и сядаха по верандите или се скриваха по домовете си. И се появяваха бандите.
Крачеха със заучена напереност, която целеше да сплашва — но се движеха на глутници, защото много означава безопасност. Бяха предимно чернокожи, но имаше и латиноамериканци, и дори една камбоджанска група. В бандите нямаше смесване на расите. Лонг Бийч се гордее с разнообразието си, но уличните банди там, изглежда, не са достигнали такова просветление.
Майкъл Хендрикс ги наблюдаваше с престорено безразличие от мястото си на отсрещния тротоар. Никой не му обръщаше внимание. Беше част от пейзажа и нищо повече.
Бе пристигнал в Лонг Бийч късно предната вечер. Лестър му бе запазил стая в хотел от средно ниво, на няколко пресечки от океана, на името на Робърт Маккол, и му бе осигурил съответната лична карта и кредитни карти. Малко след като пристигна, се разходи до брега, преметнал през рамо зелен войнишки брезентов сак. Когато стигна, извади от сака джинси и три фланелки — обикновена бяла тениска, сив потник и фланела от трико на червени и бели квадратчета. Приливът не беше започнал и водата, с цвят на кока-кола, се плискаше под натриевото осветление. Стигна до самите вълнички, натопи дрехите и ги изстиска. После пак ги натъпка в сака — влагата веднага изби върху брезента — и се върна в хотелската си стая.
На сутринта дрехите, които бе окачил в банята, върху завесата на душа, бяха изсъхнали. Морската вода беше потъмнила цветовете им. Коричка от солта беше втвърдила тъканта. Банята миришеше на мърша.
Облече дрехите — най-напред потника, после тениската, после фланелата. След това се измъкна през страничен изход от хотела и тръгна към вътрешността на града, като край една стойка за велосипеди спря, за да намаже лицето и ръцете си със смазка от веригите. След още няколко пресечки забеляза как лицето на една бизнес дама трепна от погнуса, когато го видя, и разбра, че е постигнал целта си — поне за тази жена той беше поредният бездомник в град, в който бездомниците бяха в изобилие.
Единственият известен адрес на Ървинг Франклин беше скромната измазана с хоросан едноетажна къща на баба му. Хендрикс се настани на пейката пред заложната къща малко по-нататък по улицата, за да наблюдава.
Когато пристигна, бабата беше будна. Виждаше я да снове напред-назад покрай прозорците с часове. Готвеше. Чистеше. Грижеше се за две малки деца — братя на Франклин или може би братовчеди. Видя самия Франклин обаче чак на обяд, когато хлапето се изтърси в кухнята — със сънена физиономия, с отпечатъци от завивките по бузите. Стъписа се от възрастта му. Беше дребен, с деликатни — почти момичешки — черти, без видими татуировки, и беше най-много един и шейсет. Хендрикс не можеше да си представи защо една голяма престъпна организация може да иска това хлапе да умре.
Остана край къщата цял ден, като сменяше местоположението и вида си периодично, за да не бие на очи. Пред заложната къща с фланелата. Облегнат на оградата на съседа по тениска. Излегнал се по потник под една акация. Беше се надявал да има шанс да поговори с хлапето насаме, но то не излезе от къщата чак до вечерта, когато дойдоха трима от бандата му — и тримата по-големи и по-силни от Франклин, с татуирани вратове и украсени със златни пръстени пръсти. Дойдоха с изрисувана хонда „Сивик“ да го вземат.
На излизане малкият Франклин целуна баба си по бузата.
Хендрикс ги проследи до парка, на няколко пресечки в източна посока. Видя ги как действат — с ефективност, усвоена след дълга практика. Изглежда, Бесните пророци нямаха съперници в екосистемата на парка — заеха детската площадка в югозападния ъгъл, откъдето имаше достъп до двете големи улици, които се пресичаха там, Уорън Авеню и Анахайм Стрийт. Сделките им с дрога ставаха като по часовник. Четирима от бандата с черни качулки заеха ъглите на детската площадка. Бяха най-едрите и дрехите им се издуваха издайнически на кръста. Двама други — единият беше Франклин — заеха входовете на детската площадка. Изглеждаха невъоръжени. Седмият член на бандата се настани под катерушките — беше невъзможно да го видиш и би останал незабележим, ако не го издаваше огънчето на цигарата му.