Купувачите влизаха в детската площадка от южната страна и поздравяваха Франклин с ръкостискане — несъмнено така му подаваха парите. След това изчезваха в сенките на катерушките, за да получат стоката. Излизаха от северната страна, а охраната там подсвирваше, за да даде знак, че клиентът си е отишъл. Предаването на парите и на дрогата ставаше на различни места. Продуктът не се появяваше на показ в нито един момент. Потокът клиенти се контролираше внимателно. Всеки, който ги наблюдаваше повече от пет минути, би разбрал какво правят, но от полицията се искаше да представя доказателства, заснети с камера, или да оправдава евентуално претърсване с вероятни причини. Ако ченгетата устроеха хайка, Пророците просто щяха да се разбягат — тези с оръжията не се докосваха до наркотици или пари, а другите — до оръжия, така че и да ги хванеха, списъкът с обвиненията щеше да е кратък. А агент под прикритие не би се осмелил да купи стока при толкова много оръжия наоколо, освен ако нямаше желание да умре.
Това важеше с двойна сила за Хендрикс, ако се опиташе да доближи Франклин — едно ченге под прикритие би имало поне някаква резервна подкрепа. А за наркоманите, които бързаха да си получат дозата, Франклин беше без значение, беше просто средство за постигане на целта — те дори не забавяха крачка, когато минаваха покрай него, и почти никой не му казваше и дума. Ако опиташе да го доближи под предлог, че иска да купи, биячите щяха да му налетят преди да е казал и пет думи на хлапето — а ако Франклин реагираше лошо, ситуацията щеше да се вкисне много бързо.
Жалко, защото по всичко личеше, че хлапето има нужда от някой като Хендрикс наоколо. Докато приятелите му се шегуваха и се смееха цялата вечер, Франклин изглеждаше смълчан, изнервен, изплашен. Беше изтърсакът на котилото, по-скоро талисман, отколкото истински член на бандата и — или въпреки опитите му да се пъчи и да се прави на самоуверен, или точно заради тях — му се подиграваха безмилостно.
Хендрикс му съчувстваше. Виждаше собственото си сурово детство и много добре си спомняше какво му струваше пътят, който то му бе предопределило. Във всеки случай, докато хлапето стоеше на входа на детската площадка, нямаше как да отиде при него.
Не му оставаше друго освен да наблюдава и да чака.
Енгелман също наблюдаваше и чакаше недалеч от мястото, където се спотайваше Хендрикс.
Веднага след като контактът му бе изпратил линковете на съответните сайтове за конни надбягвания и му бе посочил кои резултати означават предстоящи удари, Енгелман се бе заел да ги дешифрира. Буква по буква бе сглобил съобщенията в бележника си с кожена корица, като местеше поглед от екрана на телефона си към жълтеникавите страници на „Кръстникът“ и бележника си, докато накрая очите му започнаха да смъдят от напрежение. В резултат получи груби описания на два удара — непълни и с множество правописни грешки, но достатъчно ясни, за да схване важните подробности. Контактът му от Корпорацията му предостави каквато допълнителна информация успя, а Гугъл осигури останалото. Интернет се оказа истинско съкровище в издирването на хора.
Първият удар трябваше да бъде срещу някой си Ричард д’Абруцо. Той беше племенник на Монте д’Абруцо, бос на чикагската мафия, и държеше нощен клуб, който мафията използваше като прикритие за търговия с кокаин и екстази, наред с други неща. Изглеждаше, че Ричард си пада по продукта, който помагаше да се пласира — и слабостта му щеше да му струва скъпо, защото обичаше да обезобразява жени, когато се надруса.
Първия път беше обяснил, че станало случайно. Пуснал бръснач по лицето на приятелка, докато вземали душ заедно. Момичето разказало друга версия, но раната била плитка и не се нуждаела от шевове, така че петцифрена сума била достатъчна, за да се купи мълчанието й.
Втория път, когато се случило, жертвата — дребна звезда от телевизионно риалити, известна с това, че е известна — била заспала. Тя, за разлика от първата жертва, подала оплакване. Била нужна шестцифрена сума и обвързваш юридически документ, преди да потвърди версията му, че нещо се объркало, докато похапвал посред нощ.
Когато клиентка на нощния му клуб била намерена с прерязано гърло на малка уличка на около километър от апартамента му, фамилията си дала сметка, че слабостите на Ричард ще се оправят с друг вид плащане — към наемен убиец.
Енгелман бе летял от Маями до Чикаго с идеята да дебне Д’Абруцо, докато неговият човек се появи, но когато самолетът му се приземи, Д’Абруцо вече беше покойник. Според пресата смъртта беше настъпила вследствие на свръхдоза, поета по невнимание, което звучеше логично. Ако племенник на боса бъде убит, щеше да прилича на война, а самоубийството би опетнило фамилното име — Д’Абруцо бяха католици, в края на краищата.