Край бордюра пред офис сградата Едгар Моралес се изправи, пепеляв на цвят, разтреперан. Макар и да опитваше, не можеше да откъсне поглед от трупа на кандидат-убиеца си. Ако имаше и най-бегла представа, че ще се стигне до това, когато започна да изкупува евтини жилища в западналия квартал Гоулдс с идеята да облагороди района — и с това да разчисти основната база на Корпорацията за търговия с наркотици, — алтруистичните му мераци щяха да седнат на задната седалка, а напред да излезе здравословното чувство за самосъхранение. Обаче не бе и помислил такова нещо до този момент, както не му бе минавало през ум, че не е в състояние да убива, та дори и за да защити самия себе си.
Телефонът в джоба му иззвъня. Моралес трепна, сякаш някой го шамароса, после отговори.
— Д-да?
— Добре ли си? — попита Хендрикс.
Моралес се поколеба. В интерес на истината, изобщо не беше добре. Ама никак. Вместо това обаче отговори:
— Да. Надявам се плащането ми е получено?
— Ако не беше — отговори Хендрикс, — нямаше да те има, за да ми зададеш този въпрос.
Моралес се засмя — пресипнало, като кашляне.
— Тази мисъл не е особено приятна.
— Е, помисли. Сега те чака цял живот, с който ще трябва да се справяш. Приятно ми беше да правя бизнес с теб.
И линията прекъсна.
2
Беше хладна вечер през август на южния бряг на Женевското езеро и шатото на Жан-Люк Виан беше оживяло от пламъчета на свещи — блещукащо бижу сред смачканото кадифе на френската провинция, чиито плътни зелени цветове отстъпваха пред тъмнината. Имението беше подготвено за голям прием и основната алея — която водеше до къщата от тясното провинциално шосе, през желязна порта и покрай къщи за гости — беше пълна с паркирани луксозни автомобили. Беемвета и мерцедеси най-вече, но също и някой и друг ягуар и бентли, а дори и едно кошмарно жълто ламборгини, на грубияна футболист Каравагас, когото съпругата на Виан бе настояла да поканят.
„Няма съмнение, че лъжливата крава вече е примамила този тип в някоя от многото стаи — помисли си Виан — и че завоеванието й от тази вечер ще се прибави към предишните, които се коментират на всяко вечерно парти от Париж чак до Горен Савой“.
Ако не беше дъщеря на външния министър, гордостта му щеше да го принуди да я остави — много отдавна. Бракът им беше сключен по политически и светски съображения, не по любов — факт, който беше твърде добре известен в коридорите на властта, за да се харесва на Виан.
От друга страна, мислеше си, при всичките й недостатъци поне тя се радваше на партито. Той, от друга страна, трябваше да работи, защото го извикаха с есемес да се включи в нетърпящ отлагане конферентен разговор — макар че не можеше да си представи кое е толкова спешно по това време. Работодателят му не даваше обяснение.
Виан набра кода на вратата на кабинета си. Чу се електронно жужене, ключалката щракна и той влезе. Когато вратата се затвори зад гърба му и ключалката отново щракна, звуците на струнния квартет и смеховете изчезнаха, потушени от звукоизолацията на кабинета му.
Едва когато запали осветлението си даде сметка, че не е сам.
— Кой си ти? — попита Виан. — Как успя да…
— Да вляза ли? — подсказа неканеният гост, също на френски, макар и с акцент. — Господин Виан, не е нужно човек с вашия произход и интелект да бъде толкова банален… или толкова ужасно искрен. Нали не очаквате наистина да отговоря на първия въпрос? Що се отнася до втория, подозирам, че ако се замислите над него за момент, ще ми спестите досадата да обяснявам.
И Виан се замисли. Не можеше да си представи как този човек е успял да мине през портала и да се промъкне през цялата му охрана. Беше сигурен, че не е бил поканен, защото работодателят му — който освен че изпращаше собствената си охрана, проверяваше и всички присъстващи на партитата му — беше изпратил и досиетата, които бяха съставили за всички от списъка с поканените. Този тип не беше сред тях.
Вероятно беше блъфирал, за да го пуснат.
Определено беше облечен като за прием, с елегантен черен костюм, колосана гълъбовосива риза, подходяща вратовръзка. Седеше на кожения стол на Виан, вдигнал скъпите си обувки на плота. Ръкавици от черна кожа скриваха ръцете му.
Обаче с блъфиране не би успял да влезе тук — единствено Виан знаеше кода за вратата. Е, и работодателят му, който беше инсталирал ключалките, криптиращия телефон и звуковата изолация.
И изведнъж разбра. Късното повикване. Липсата на досие за този човек. Нахлуването в неговото лично пространство.
Изглежда, преоценяваха условията в договора му.