Енгелман се разочарова заради загубеното време в Чикаго, но не се обезсърчи. Инстинктивно усещаше, че е близо. Може би неговият човек просто бе закъснял, за да спаси Д’Абруцо. Може би вторият удар от списъка щеше да донесе резултат.
Още същия следобед летя от Чикаго до Лос Анджелис Интърнешънъл и оттам стигна с кола под наем до Лонг Бийч, където живееше втората поръчана жертва. Опашката пред гишето за наемане на коли беше къса, а трафикът по шосето на юг беше разреден. Към четири следобед паркира крайслера пред едноетажен магазин, от другата страна на улицата, срещу парка, в който се навърташе бандата на мишената.
Енгелман оглеждаше напеченото от слънцето гето и чакаше да се появи жертвата. Струваше му се невероятно, че само преди дни беше усещал по лицето си хладния ветрец над Женевското езеро — или че тези мизерни хора, мъже и жени, тук, с техните вулгарни дрехи и боботещи коли, обитават същата планета като Виан и гостите му. Тази мисъл го накара да се усмихне. Едно от големите удоволствия в призванието му беше това, че му осигуряваше място на първия ред, пред пищния карнавал на живота — и му напомняше, че макар пътешествията да се различават значително, в края на краищата пътищата на всички водят към едно и също място.
Бесните пророци пристигнаха малко след залез. На пръв поглед Ървинг Франклин — най-малкият от всички — приличаше на злочест наивник. Впечатлението се подсилваше от факта, че докато останалите отпиваха лениво малцово уиски от картонени чашки, Франклин се наливаше с „Ред Бул“ и се тресеше от нерви.
Обаче — благодарение на контакта от Корпорацията — Енгелман знаеше за какво всъщност става дума. Поведението на Франклин не беше белег на младост или невинност. Това беше външното проявление на необузданата му амбициозност. На неистовия му стремеж да се докаже пред приятелите си и пред света.
Две седмици преди това с братовчед му — дребен изпълнител бияч на Палачите от Лос Анджелис — се намесили в сделка между куриер на фамилията от Ел Ей и втория в йерархията на Бесните пророци, като убили и двамата и изчезнали с хероин за двайсет хиляди долара и още толкова пари. Франклин задържал парите, а братовчедът — хероина.
Невинният вид на Франклин се оказал полезен. Собствената му банда не подозирала нищо за участието му в грабежа — предполагали, че е дело на някой съперник. Фамилията обаче хванала някой да продава хероин на нейна територия без разрешение и проследили стоката до братовчеда на Франклин, който — след известно убеждаване — съобщил, че планът за грабежа бил дело на Франклин. Братовчедът вече бил заровен в старото сметище Пуенте Хил. Смъртта на Франклин трябвало да бъде по-зрелищна — послание към останалите Пророци, че опити на техни хора да вредят на фамилията няма да бъдат толерирани.
Докато гледаше, Енгелман си даде сметка, че очите на Франклин не отговарят на детския му вид. Бяха коварни и подозрителни — присвиваха се при вида на всеки пешеходец, стрелкаха се по посока на всеки шум, който се разнасяше в нощта. Беше от тези, които очакват насилие — които виждат следи от насилие навсякъде, защото то се спотайва в сърцата им.
„Не се безпокой, млади момко — помисли Енгелман, — насилието ще те стигне много скоро“. Обаче, с малко късмет, до момчето най-напред щеше да стигне неговият обект.
И докато тази мисъл танцуваше в ума му, момчето изостави поста си. Бездомникът в края на парка се раздвижи.
12
Ървинг Франклин допи четвъртия си „Ред Бул“ и захвърли празната кутия на улицата. Лицето му беше зачервено. Зъбите му тракаха. Кофеинът бръмчеше във вените му. Когато тръгна от мястото си край входа, най-близкият бияч подвикна:
— Къде, по дяволите, си тръгнал, Ифи?
Франклин го изгледа с презрение. Сто килограма тъпо зло. Нямаше да се задържи дълго, след като той поемеше нещата — и това щеше да стане по-скоро, отколкото тоя тип или някой друг от Пророците си мислеха.
— Спокойно, Тай. Трябва да пусна една вода. И без това няма да дойде никой.
Тай огледа пустата улица, сви месестите си рамене и изсумтя:
— Побързай.
Франклин извади цигара и запали. Топъл дим и хладен ментов аромат изпълниха дробовете му, сърцето му малко се успокои. По това време на нощта всички заведения в района бяха затворени, а тоалетните на парка бяха в територията на Малкия мошеник. Нямаше начин да рискува да го гръмнат само за да се изпикае на закрито, когато можеше и на улицата. Издиша кълбо дим и прекоси „Анахайм“, за да отиде до тясната сервизна уличка между магазина за мебели и затворения пазар на ъгъла.