Бездомникът пристъпи към него и каза:
— На твое място не бих го направил.
Франклин замръзна. Макар че никога не би го признал, дори пред себе си, нещо в гласа на мъжа го плашеше.
Останаха така — в неловко мълчание, — докато звукът от стъпките на Айша не се стопи в нощта. Тогава Франклин наду гърди в опит да спаси наранената си гордост.
— Какво ме зяпаш, мамка ти? — попита, като се постара да го каже заплашително.
— Не те зяпам — отговори мъжът. — Изобщо.
И изчезна в тъмнината.
Докато Енгелман се движеше бавно на запад по 11-а, от уличката вляво изскочи млада чернокожа жена и се блъсна, разплакана, в калника на колата му. Той спря моментално и се вгледа в тъмнината, откъдето бе изскочила. Зърна Франклин на петдесетина метра по-нататък, до контейнер за боклук, сам. След миг момчето се обърна и тръгна назад, към парка.
Енгелман обиколи квартала, но никъде не видя бездомника. Обиколи още веднъж, за всеки случай, после се върна на паркинга. Изглежда, Франклин бе напуснал поста си заради тази млада жена, а събуждането на бездомника беше само съвпадение.
Продължи да следи момчето още два дни. Още два дни никой не се доближи до него. На третия ден двама здравеняци от италиански произход го измъкнаха от дома на баба му, докато тя ги умоляваше да престанат, и го застреляха отпред, на улицата — две чаткания, в главата и сърцето, както подобава на професионалисти. Бяха си професионалисти.
Ървинг Франклин престана да е следа.
13
Езерото Маккей все още беше като стъкло в студения сутрешен въздух — над водата се издигаше рехава мъгла, която обвиваше отражението на планината Уошингтън, украсило повърхността му На Майкъл Хендрикс му приличаше на японски пейзаж, окачен наопаки.
Провери джипиеса си и кимна — сам на себе си. Мястото беше това. Огледа гъстата гора на Ню Хампшър: боровете бяха толкова високи, че гледани отдалече изглеждаха тънки — клоните им приличаха на пера. Отблизо обаче стволовете бяха толкова дебели, че човек не би могъл да ги обгърне с ръце. Хендрикс вдиша аромата, им и се усмихна при мисълта, че тези дървета са тук от векове, а може и никога да не ги е виждал никой освен него. Погледът му проследи един от стволовете нагоре и се спря на мътния отблясък на фиброоптичната камера, скрита в клоните на пет метра височина. Помисли си, че би искал винаги да си остане така.
Беше шест сутринта. Хендрикс обаче бе станал преди часове и бе обиколил периметъра, който бе установил около хижата, която наричаше дом, откакто се бе върнал от Афганистан — провери сензорите за натиск. Увери се, че камерите си остават скрити. Беше нещо като ритуал — правеше го винаги, когато се върнеше от работа. Казваше си, че е необходимост. Че професията му го превръща в мишена. Истината обаче беше много по-проста. Истината беше, че времето, прекарано в гората, успокояваше ума му — позволяваше му да се отърси от бремето на работата.
Проследи зрителната линия на камерата до мястото, което търсеше, и тръгна по дебелия килим от борови иглички. Камерите бяха твърде много, за да помни точните им места — беше монтирал двеста на терен от тринайсет квадратни километра гора. Разчиташе на джипиеса и инстинкта си. За да ги открие, трябваше да оцени мястото и да определи оптималното местоположение. Неизменно се оказваше, че ги е монтирал точно там.
Освен че беше компетентен, Хендрикс беше и последователен. За това трябваше да благодари на Чичо Сам.
Навсякъде наоколо имаше пресни следи. Пресни, но не човешки. Той клекна и докосна с пръсти разровената почва.
Да. Скъсан кабел, точно както предполагаше.
Извади инструменти от колана си и оголи краищата, съедини ги и изолира снадката. Когато свърши, покри всичко с тънък пласт пръст и борови иглички и прекрачи кабела.
Сателитният телефон на колана му веднага започна да звъни.
Хендрикс махна с ръка пред камерата на дървото — толкова малка, че беше почти невидима. Знаеше, че когато се прибере в хижата, ще го чака видеозапис на това махване.
Кабелът свързваше камерата с няколко чувствителни на натиск подложки, които беше оставил на различни места в гората. Не обхващаха целия терен — това би било прекалено сериозно начинание дори за него, — но не беше и нужно. Белите планини на Ню Хампшър осигуряваха чудесна защита под формата на опасен терен. Сензорите следяха само най-вероятните места за достъп — тези, които човек с някаква тактическа подготовка би определил като подходящи за приближаване. Стъпва на подложка, активира камера — и предупреждава Хендрикс за присъствието си достатъчно навреме.