През трите години, откакто живееше в изоставената хижа на семейството на Иви, защитата, която предлагаше системата, беше само психологическа. Камерите снимаха само диви животни. Както и днес — женски лос с малкото си активираха камера, после изведнъж хукнаха подплашени. Случката беше достатъчно тревожна, за да го накара да вземе оръжие — в края на краищата нещо беше подплашило животните, — но се оказа, че безпокойството му е било излишно. Следите показваха, че се е появила мечка, а липсата на кръв показваше, че не се е случило нищо лошо.
Това го радваше. Не беше ловец. Не искаше животни да страдат.
Стомахът му изкъркори и той си даде сметка, че е на крак от часове, без никаква храна, и е изминал много километри без почивка. Типично за него, отново си бе наложил сериозно усилие. Обикновено обиколките му след мисия бяха спокойни и отпускащи. Днес обаче усещаше в гърдите си възел от напрежение, който му пречеше да диша. Питаше се — и не без основание — дали не е заради лошия резултат от пътуването му До Лонг Бийч — или по-скоро заради факта, че Иви е бременна от друг.
Пулсирането в слепоочията при тази мисъл беше достатъчен отговор.
„Няма смисъл да мислиш за това — каза си. — Решението беше твое“.
Обаче някакво дълбоко, склонно към самосъжаление кътче на ума му не искаше да повярва.
Не искаше да повярва, че изобщо е имал избор.
Или че това неговото може да се нарече живот.
Озоновата миризма на газовия котлон изчезна и на нейно място дойде наситеният пушек от загорял бекон — тиганът започна да цвърчи. Три парчета — дебело отрязани, без марината — от месарницата в Осипи. След като ги пържи почти до прегаряне и ги извади на парче домакинска хартия, Хендрикс счупи в тигана две пресни яйца от близка ферма, за да се изпържат в мазнината. Белтъците побеляха веднага и след малко яйцата бяха готови. Той ги сложи върху резени домат от градината зад къщата, после сложи тигана в мивката.
Яде прав. Прокара селската закуска с две чаши кафе филтър, без захар. Хижата — просторна едноетажна дървена постройка с дебели греди под високия таван и огромна каменна камина — беше тиха и спокойна, но всеки сантиметър от нея нашепваше на Хендрикс спомени за годеницата му. Кухнята, където тя приготвяше калпава след калпава вечеря, където се правеше на голяма жена и забъркваше бълвочи от консервите, с които родителите й бяха заредили шкафовете преди години. Спалната ниша, където пък се суетеше той, неумел, неопитен — докато тялото й, така непознато и тайнствено в началото, не се превърна в част от неговото собствено, докато не постигнаха пълен синхрон и не започнаха да се разбират без думи. Камината, пред която се гушеха, защото беше единственият източник на светлина и топлина, когато есента се спускаше над планината и те си даваха сметка, че са твърде бедни, за да си позволят газ за отоплението или бензин за електрическия генератор. Дори ръждясалият му шевролет отвън като че ли още пазеше аромата й — той си даваше сметка, че е невъзможно, но в ума му беше така въпреки всичко, след толкова много години. Оставяше го някъде на обществен паркинг, когато отиваше да работи, така че да го чака за пътя към дома, и му сменяше номерата с номера от друга таратайка на всеки няколко месеца.
У дома. Странен начин да мисли за място, за което не можеше да има никакви претенции — място, собственост на двама души, които го мразеха толкова много, че се бяха отказали от собствената си дъщеря само защото се е събрала с него. Място, с което бяха свързани щастливите спомени от един минал живот, от една цяла вечност с жената, която ги изпълваше.
И въпреки всичко това място беше единственото, където се чувстваше у дома.
И буквално се бе вселил тук, като призрак, все едно онази крайпътна бомба наистина го беше убила.
Когато беше тук, обгърнат от екота на миналото, така близко и така недостижимо, почти вярваше, че го е убила.
— Здрасти, приятел. Как е животът на вилата? Чувам, че в Тоскана е чудесно по това време на годината.
Хендрикс се усмихна. Макар че беше най-близкият му приятел — определение, което изглеждаше глупаво от страна на човек, който няма други приятели, — Лестър нямаше никаква представа къде живее Хендрикс. Това беше мярка за сигурност, като паникбутоните, които Лестър беше монтирал в бара и апартамента си, за да предупреждава Хендрикс с есемес, ако някой дойде да пита за него. Така Лестър беше сигурен, че няма да компрометира сигурността му — дори и под натиск. Лестър нямаше намерение да причини вреда на друг от частта им, ако има начин да го избегне, и беше видял твърде много по време на службата си, за да вярва, че би издържал, ако започнат да го изтезават — твърде много искрено вярващи бяха продавали своя бог, страна, семейство и всичко останало пред очите му само и само за да сложат край на болката. Когато Шефовете казват, че мъченията са нищо, това е вярно само наполовина. Хората просто не могат да издържат. Просто са готови да кажат всичко, което се иска от тях — независимо дали е вярно, или не, — само и само болката да спре.