Лестър обаче не беше лишен от чувство за хумор. Шегуваше се с Майкъл заради тайната му бърлога. Напоследък опитваше да отгатне, когато Хендрикс позвънеше. В сравнение с останалите предположения „вила в Тоскана“ беше най-нормалното. Преди това беше „Арктическа крепост на самотата“. Още преди това — „База на луната“.
— Не струва. Има само италианска храна.
— Да — каза Лестър. — Звучи кошмарно.
— Особено ако ти се прииска нещо китайско.
— Не е ли малко рано за китайско? — Още нямаше девет сутринта.
— Не, в Тоскана не е — отвърна Хендрикс. Лестър се засмя. — Нещо за мен?
— Да. Има шумотевица около нещо, което може да се окаже по твоята част. Можем ли да говорим?
Хендрикс натисна два клавиша на лаптопа и на екрана се появи диагностична програма. Лестър беше сглобил лаптопа от най-различни части. Приличаше на компютър, купен на старо. Отвътре обаче беше последен писък на техниката.
— При мен няма проблеми. Няма опити да пробият кода ни, тази сутрин прегледах всичко за буболечки. Предполагам, че и при теб е чисто?
— Чисто е. Да не съм вчерашен!
— Не си. Каква е работата?
Обектът беше някой си Ерик Пъркхайзър. От това, което Лес беше успял да схване от кодираната комуникация на Корпорацията, Пъркхайзър беше ИТ специалистът на мафията от Атланта — поне докато не прибрал чисти двайсет и осем милиона чрез някаква компютърна схема за прехвърляне на пари и после не започнал да снася на федералните, като така напълно разбил операциите на работодателите си.
Наградата за главата му била двайсет и пет хиляди. Инструкциите — да стане възможно най-кърваво и показно. Искаха Пъркхайзър да умре до края на седмицата. Изглежда, синдикатът в Атланта искаше да подскаже на служителите от така наречения негов легитимен бизнес да не крадат офис консумативите — и да не снасят на ФБР. Понеже така просто не се прави.
— Имаш ли името на човека, когото пращат?
— Да. Лиънуд. Чувал ли си го?
— Не го познавам. Виж какво можеш да изровиш за него… снимки, други имена, предпочитан начин на действие.
— Добре.
— Знаят ли къде е Пъркхайзър? — попита Хендрикс.
— Да. В Мисури.
— Как са го открили?
— Шибан късмет — отговори Лес. — Тоест Пъркхайзър не е имал никакъв. Провери си пощата.
Лестър изпрати копие от шофьорската книжка на Пъркхайзър, от Джорджия, отдавна невалидна, както и линк. Линкът отвори страница от вестник, който излизаше в Мисури, от предния ден, за служител на местен магазин за електроника, на име Еди Паломера, който ударил джакпота в градското казино и спечелил малко повече от шест милиона долара. Репортерът го питаше как се чувства: „Късметлия“ — беше отговорът.
Само че Еди Паломера от Спрингфийлд, Мисури, не изглеждаше чак такъв късметлия. Защото глупавата му физиономия се хилеше от компютърния екран на Хендрикс и ужасно приличаше на ИТ спеца на име Ерик Пъркхайзър.
Хендрикс реши, че програмата за защита на свидетелите го е настанила в град с име Спрингфийлд, защото дори и да изтече информация, лошите ще трябва да претърсят всичките петдесет градчета с това име в страната, за да открият онова, което им трябва.
От друга страна, може би пък Лестър грешеше. Може би Пъркхайзър наистина беше късметлия? В края на краищата с парите, които беше отмъкнал от групата в Атланта, и спечеленото от градското казино можеше да плати хонорара на Хендрикс поне шейсет пъти.
Което означаваше, че има шанс да остане жив достатъчно дълго, за да похарчи остатъка.
14
Хендрикс беше прекарал доста време в разрушени от бомби села. Бе преживявал снежни бури в студени планински пещери. Бе се крил с дни в ниски бункери, пълни с изплашени вмирисани на пот войници. През ум обаче не му бе минавало, че ще попадне на по-потискащо място от Уестлейк Плаза.
Старият мол беше на десет минути от Спрингфийлд, Мисури, и представляваше грамада жълтеникави, тухли върху петно асфалт насред обработваемата земя западно от езерото Спрингфийлд. Когато са го строили, в началото на осемдесетте, вероятно са си мислели, че хората от града ще се избиват да шофират по живописния път. Повечето обаче не искали — и постепенно Уестлейк Плаза бил заменен от магазини по-близо до центъра на града. Сега представляваше сборище от унили старомодни търговски площи, чиито клиенти и персонал ходеха там повече по навик, неохотно, отколкото с някакво истинско желание.