Небръснат мъж с тениска „Атари“, опъната по бирения му търбух, и с чантичка за пари доста под търбуха, седеше отегчено до вратата. Не беше трудно да се сети човек защо е отегчен. Имаше само един клиент.
Ерик Пъркхайзър беше на трийсетина години — слаб, с увиснали рамене, с риза за боулинг и тесни джинси. Прическата му, от петдесетте, и верижката на портфейла му лъщяха на светлината. Лицето му беше озарено от игралния автомат, над който се беше привел.
Пъркхайзър беше рядкост сред потенциалните клиенти на Хендрикс. Беше свидетелствал срещу мафията — тоест би трябвало да е наясно, че някъде има хора, които искат да умре. При това положение би трябвало да е поне малко нервен. Пъркхайзър обаче дори не се обърна, когато Хендрикс седна до него и загледа как играе.
Очите му се плъзгаха наляво и надясно по екрана след космическия кораб, който изтребваше пълчища прииждащи електронни насекоми. Бързината, с която излизаха срещу него, беше удивителна, а резултатът на Пъркхайзър растеше и вече наближаваше милион — изглежда, играеше от доста време.
— Страхотен резултат — подхвърли Хендрикс.
— Ш-ш-ш-ш! — изсъска Пъркхайзър. Натисна джойстика плътно наляво и заудря клавиша за стрелба, но напразно. Корабът му избухна. Пъркхайзър изруга.
Играта поиска от него да впише инициалите си. Изглежда, беше стигнал до второ място. Първото беше на КНХ. Когато записа инициалите си, стана ясно, че от второ до осмо място пак е той — ЕЛП.
— Много ти благодаря. Това ми струваше високия резултат! Само на тази машина първото място не е мое.
Хендрикс погледна автомата до себе си — някакво антично чудовище. Наистина, най-високият резултат беше на ЕЛП.
— Сигурен съм, че следващия път ще успееш — каза добродушно.
— Може би… казваш че няма да има много „следващи пъти“ — тросна се Пъркхайзър. — Другия петък заминавам от Спрингфийлд и няма да се върна тук. Напред и нагоре. Чао и сбогом. Просто искам да победя тази шибана машина, преди да тръгна.
— Защо?
— Човек трябва някак да остави знак. Не може да минеш през живота като призрак. — Извади от джоба си монета от четвърт долар и я завъртя умело между пръстите си. Движението изглеждаше повече заучено, отколкото майсторско. — Чакай малко… защо толкова се интересуваш от мен и резултата ми? Да Не си КНХ?
— Не, Ерик. Не съм КНХ. Но дойдох, за да поговорим.
Когато чу истинското си име, Пъркхайзър пребледня и изпусна монетата.
— Как ме нарече?
— Чу много добре.
— Не се казвам Ерик. Казвам се Еди. Бъркаш ме с някой.
— Не те бъркам. Изслушай ме. В опасност си. Тук съм, за да ти помогна да се измъкнеш невредим. Ще ти обясня подробно, когато отидем на някое сигурно място, но трябва веднага да тръгнеш с мен. Е?
Пъркхайзър преглътна. Кимна бавно.
После блъсна Хендрикс и побягна.
Хендрикс въздъхна. „Е, добре — каза си. — Ще играем както си намислил“.
Единственият служител се сепна и стана от стола си. Пъркхайзър го сграбчи за раменете, завъртя го и го блъсна към Хендрикс с всички сили. След това запрати и стола му след него и събори игралния автомат, при което по пода се посипаха счупени стъкла и топки.
Хендрикс улови изплашения служител, за да не падне, после хукна след Пъркхайзър през стъклата и топките.
Пъркхайзър бягаше между масите на закусвалнята, като събаряше каквото му падне — маси, столове, за да забави Хендрикс. Погледна назад през рамо и блъсна един мъж с престилка, който носеше поднос с пълни чинии, които се разлетяха наоколо. И двамата паднаха, но Пъркхайзър скочи на крака веднага, като че ли в него имаше натегната пружина. Запрати празния поднос към Хендрикс и продължи през залата към изхода на Уестлейк Плаза.
Хендрикс скъси дистанцията помежду им, без да обръща внимание на гневните викове на хората наоколо. Не обръщаше внимание и на камерите в мола — бяха свързани с кабели със стаята на охраната — допотопна система — и той бе прерязал кабелите още с идването си. Ако обаче не успееше да укроти Пъркхайзър бързо, охраната щеше да се превърне в проблем. Дори и въоръжени, едва ли представляваха някаква сериозна заплаха, но ако се наложеше да нарани някой от тях, събитието несъмнено щеше да цъфне във вечерните новини.
Пъркхайзър продължи през голямото фоайе, като се стремеше между него и Хендрикс да има възможно най-много хора. Хендрикс заобиколи възрастен мъж на моторизирана инвалидна количка и прескочи една детска, от което изплашената майка на детето замръзна вцепенена.