Пъркхайзър стигна главния атриум и опита да се качи по спускащия се ескалатор. Докато се бореше със стъпалата и хората срещу него, Хендрикс скочи на ескалатора за качване, задмина го, подпря се с ръка между двете ленти и се прехвърли на другия, едно, две, три стъпала пред Пъркхайзър. Пъркхайзър го изгледа с ококорени от изненада очи, обърна се и понечи да хукне надолу, само че Хендрикс го хвана. Шепа коса — мазна от брилянтин. Ерик изпищя, защото Хендрикс го дръпна рязко назад.
— Успокой се, Ерик. Опитвам да ти помогна!
— Не съм Ерик! — извика Пъркхайзър. Замахна напосоки с лакът, закачи окото на Хендрикс и се измъкна. След това хукна през атриума и цопна право в изпоцапания с ръжда централен фонтан.
Хендрикс направи няколко крачки след него и спря.
В атриума дотичаха няколко души от охраната на мола, с извадени палки.
Хендрикс вдигна ръце над главата си.
Пъркхайзър, мокър до кости и задъхан, се ухили.
— Какъв е проблемът? — Мъжът, който зададе въпроса, беше на около петдесет. Прилична форма. Гъст мустак. Къса подстрижка под униформената фуражка.
„Този не е въздух под налягане“, помисли си Хендрикс. Приличаше на ченге, което работи след пенсия.
— Да, задник такъв! — обади се Пъркхайзър. — Защо не кажеш на човека защо ме гониш?
— Ще му кажа, разбира се — отвърна Хендрикс. Изражението му беше неутрално, гласът — спокоен. — Офицер, този нещастник ми отмъкна портфейла.
Пъркхайзър се изсмя.
— Какво съм направил?
— Еди — попита мъжът от охраната. — Вярно ли е това?
— Дали е вярно? Нелепо е, ни повече, ни по-малко. Защо ми е да крада портфейла на някакъв си в мола?
— Не знам защо, но го открадна — каза Хендрикс. — Претърсете му джобовете, ако не ми вярвате.
— Хайде, излизай — каза охранителят на Пъркхайзър и той доджапа до ръба на фонтана и излезе. — Сега си изпразни джобовете.
— С удоволствие — отвърна Пъркхайзър. Когато обаче бръкна в десния си джоб, физиономията му се изопна — и ръката му се появи, стиснала непознат портфейл.
— Кучи син! — изруга той.
Хендрикс не реагира — вътрешно обаче се забавляваше отлично. Беше видял охранителите да приближават и бе мушнал незабелязано портфейла в джоба на Пъркхайзър, докато се боричкаха, като застраховка за подобен случай.
— Дай да видя този портфейл, Еди.
Пъркхайзър го подаде неохотно. Охранителят погледна вътре и го върна на Хендрикс.
— Е, господин Алард, изглежда, това е истината. Все пак щеше да е по-добре, ако бяхте потърсили охраната вместо да гоните този идиот из мола.
— Така се ядосах — каза Хендрикс, — че изобщо не помислих.
— Ще подадете ли оплакване?
— Не — каза Хендрикс и изгледа Пъркхайзър втренчено. — Мисля, че вече си е научил урока.
— Да, така изглежда. Хайде, Еди — с теб ще отидем да попълним доклада за случилото се. След това повече няма да си добре дошъл в този мол. Надявам се да си направил онзи висок резултат, който искаше.
Физиономията на Пъркхайзър се сгърчи. Хендрикс му намигна невъзмутимо, после попита служителя:
— Значи мога да си вървя?
— Да, Алард, можеш.
15
Пъркхайзър полага усилия да убеди охраната, че е невинен, в продължение на час и през цялото време трепереше в мокрите си дрехи. Обясняваше, че бил накиснат. Че този тип, Алард, го преследвал. Стигна дори дотам, че да ги кара да прегледат записите от камерите — беше сигурен, че ще го оневинят. Изглежда обаче цялата система за сигурност на мола се бе сринала, така че той нямаше избор, освен да млъкне. Без доказателства — и без да разкрие факта, че се крие от мафията — дори самият той беше принуден да признае, че звучи като откачалка.
В края на краищата го пуснаха — двама го изведоха от сградата и го оставиха в спускащия се здрач. Паркингът на мола беше почти празен. Повечето лампи все още не бяха запалени, макар че все повече оживяваха със спускането на нощта. Виждаха се само три коли. Ръждясалият буик „Скайларк“ на Пъркхайзър беше далече от другите две, стъклата му отразяваха оранжевия залез.
Пъркхайзър остана за момент на място — оглеждаше се, чакаше, търсеше следа от Алард. Беше сигурен, че името не е истинско, но не знаеше как иначе да нарича този тип. Каза си, че паркингът е твърде голям, за да открие един-единствен човек. Десетки коли бяха дошли и си бяха заминали, откакто го бяха задържали. Нямаше причина да мисли, че Алард знае коя е неговата. Въпреки всичко обаче изтича до колата приведен и я отключи с треперещи ръце — без да престава да се озърта.