Скочи вътре, затръшна вратата, натика ключа в стартера. Завъртя го и затвори очи — в очакване колата да се взриви.
Не се взриви.
Но и не запали.
— Да, съжалявам за това — чу глас от задната седалка. — След като откачи в мола обаче не исках да настъпиш педала и да ни забиеш в някой уличен стълб, преди да поговорим.
Пъркхайзър посегна към дръжката на вратата. Забрави, че си е сложил предпазния колан. Хендрикс протегна лявата си ръка и заключи вратата — а с дясната сграбчи предпазния колан и дръпна. Коланът се стегна и залепи Пъркхайзър за седалката.
— Успокой се, Ерик — каза Хендрикс. — Не съм дошъл да те убивам.
— Казах ти! — отговори Пъркхайзър, докато се мяташе под колана на седалката като животно в капан. — Не съм Ерик — аз съм Еди. Еди Паломера. Бъркаш ме с някого.
— Не, не те бъркам… и колкото по-скоро престанеш да лъжеш, толкова по-добре ще е и за двама ни. Повтарям: не съм тук, за да те убия. Има други, които искат да го направят. И несъмнено ги бива в това. Ако искаш, ще те оставя веднага — само кажи. Обаче трябва да разбереш, че ако се махна, оставаш сам и няма да мога да те предпазя.
Пъркхайзър спря да се бори и погледна Хендрикс в огледалото.
— Да ме предпазиш?
— Точно така.
— Да не си от Защитени свидетели?
— Не съм — отговори Хендрикс. — Нямам нищо общо със Защитени свидетели.
Пъркхайзър се засмя — мрачно и горчиво, като старо кафе.
— Разбира се, че не си. Реших, че са видели снимката ми във вестника и са те пратили да ме наглеждаш, макар че трябваше да съм наясно, че на тези задници не им пука за мен.
— Вече не си в програмата, така ли?
— Не съм. Казах им да се разкарат още преди година. Вечно ме бройкаха, проверяваха ме. Пъхаха си носовете в бизнеса ми. Не можех да взема и цент от мангизите, които прибрах…
— Които открадна, искаш да кажеш.
— Надничаха над рамото ми непрекъснато. И ги отпратих. Казах им, че всичко е наред. И щеше да е, ако не беше тази шибана снимка. Заради нея дойде и ти, нали?
— Да — каза Хендрикс. — Заради нея дойдох. Честно, Ерик, къде ти беше умът, когато им позволи да я публикуват?
Пъркхайзър сви рамене.
— Нямах избор. Казиното ме накара да подпиша купчина идиотщини, с които приемам да правят каквато реклама поискат, иначе няма да ми дадат проклетата печалба. Рекох си, какво пък толкова, това е само някакъв си местен парцал. Вероятно никой няма да я види.
— Аз я видях. И не съм само аз.
— Добре. Като не си от Защитените свидетели, кой си тогава? Знам единствено, че името ти не е Алард.
— Не е нужно да знаеш кой съм. Трябва само да знаеш за кого работя.
— Добре. За кого работиш?
— Всъщност за теб. Или по-скоро ще работя за теб, ако сключим сделка за четвърт милион долара.
— Четвърт милион долара?!
— Именно.
— И срещу това ще получа какво?
— Нали знаеш, че едни типове искат да те убият?
— Е?
— Аз ще ги убия. Преди това.
— Мамка му! Да не си някакъв брокер на наемни убийци? Сега вече чух всичко. Обаче, сериозно, симпатяга, не смяташ ли, че четвърт милион е малко множко?
— Виж… ти решаваш. Аз обаче си мисля, че за човек, задигнал трийсет милиона от синдиката в Атланта, не би било проблем да отдели някакъв си четвърт милион, за да избегне собствената си кървава смърт.
— Видя колата ми, видя и дупката, в която работех през последните две години. Приличам ли ти на човек, който има трийсет милиона?
Имаше право и Хендрикс му го каза.
— Точно така. Виж, шерифската служба прие нещата лично, когато ги изритах. Май като стана така, решиха, че не са си изчистили сметките с мен, а много ясно им казах, че не знам нищо за никакви изчезнали пари. Докато се усетя, един федерален прокурор започна да души около мен и да задава всевъзможни въпроси за недекларирани доходи и дали не било трябвало да попълня формуляр за стари данъци.
— Лоша работа.
— На мен ли го казваш? Оттогава не съм се доближавал до скривалището си, от страх да не ми спукат задника. Няма нужда да ти казвам, че ако ме заключат, ще ми видят сметката за седмица… и това не струва никакви пари. Исках да се чупя от страната и да прехвърля мангизите в нова сметка, в чужбина, обаче тия задници ми анулираха паспорта. Затова реших, че е време да се сдобия с пари, които да мога да използвам. Точно заради това отидох в казиното.
— Шест милиона печалба са сериозна крачка напред и нагоре — отбеляза Хендрикс. — Ако не се брои снимката във вестника, извадил си голям късмет.