— Късмет? Мислиш, че беше късмет? Осем месеца писах програма, с която да пробия защитата на казиното и да хакна игралните автомати. Спечелил съм си всеки шибан цент.
— И сега, като ги имаш, няма да имаш проблем да ми платиш.
— Да… само дето още ги нямам. Във Вегас може да е друго, обаче това малко провинциално казино тук не раздава пари на момента. Трябва да отида в четвъртък, за да ги получа.
Парченце от пъзела щракна на място и изведнъж Хендрикс видя цялата картина. Инструкциите в разшифрованата комуникация на мафията изискваха ударът да бъде възможно най-публичен и кървав.
— Чакай малко… ще има голяма тълпа, огромен чек… нещо такова?
— Точно — кимна Пъркхайзър. — Не е най-доброто за човек, който се крие, знам — обаче не мисля, че някой има по-добра охрана от казината, а след като си прибера парите, ще мога да изчезна завинаги.
— Внимавай какво си мечтаеш. Почти напълно съм сигурен, че ще те ударят там, по време на церемонията.
Пъркхайзър почти изскимтя.
— Защо? Защо си толкова сигурен?
— Инструкцията им е да го направят демонстративно, за да покажат какво се случва с тези, които се пробват да ги пържат така. Какъв по-подходящ момент да предадат посланието от това да те гръмнат пред всички в момента на предполагаемата ти победа?
Дори на слабата светлина в колата Хендрикс видя как Пъркхайзър пребледнява.
— Мамка му! — промърмори той. — Мамка му, мамка му, мамка му! — След това очите му светнаха. — Но ти каза, че можеш да ги спреш, нали?
— Казах, че мога да ги спра, ако ми платиш.
— Добре, но ако ги спреш, ще мога да си взема парите и тогава ще имам достатъчно, за да ти платя.
Хендрикс поклати глава.
— Не става така. Или получавам парите предварително, или няма сделка.
— Не знам, симпатяга… звучи ми адски тъпо. Ако си толкова добър, колкото казваш, защо е проблем да си получиш парите после?
— Ами, най-напред, така няма гаранция, че ще ми платиш, а ако не ми платиш, ще трябва да те убия аз. Това означава двойна работа, за която няма да получа нищо. И, второ, ако опитат да те убият, ще привлекат вниманието на властите. То може би ще те предпази от повторни опити, ако ме наемеш да те опазя първия път, но и всякакви парични преводи после ще са много по-рискови, отколкото ако станат предварително. Всичко това обаче бледнее пред факта, че не убивам без причина. Няма пари, няма причина. Значи, въпросът е, приемаш или не. Предложението не подлежи на договаряне.
— Всичко подлежи на договаряне, симпатяга.
— Не и това.
— Тогава какво? — попита Пъркхайзър. — Ще ме оставиш да умра ли?
— Това зависи от теб — каза Хендрикс. — Имаш възможност да избираш. Днес е понеделник, което означава, че ако съм прав за избора на подходящ момент, ти остават три дни. Можеш да решиш да бягаш — да заминеш оттук още тази вечер. Ако го направиш, кой знае… може и да успееш да изчезнеш. Може обаче и да те намерят и да ти видят сметката. Другата възможност е през следващите три дни да събереш хонорара ми. В жабката ти има листче с телефонен номер. Ако решиш да ми платиш, позвъни ми на него и ти давам думата си, че няма да пострадаш.
Отпусна колана на Пъркхайзър и слезе от колата. Пъркхайзър се облегна тежко на кормилото.
С ръка върху отворената врата, Хендрикс се наведе и каза:
— Кабелите за свещите ти също са в жабката. Ще ти трябват, за да се прибереш.
След това затвори вратата и си тръгна, а Пъркхайзър остана сам с мислите си.
16
Лиън Лиънуд беше мускулест грубо издялан човек на петдесет, с фланелена риза, мушната в немаркови джинси, и работни обуща с метални токове. Внушителното му телосложение — над един и осемдесет, стрелката на кантара лепеше сто и трийсет килограма — му придаваше вид на презрял спортист. Дрехите му, рошавият мустак, червендалестото лице бяха като на човек, който си вади хляба с ръце — строител, може би водопроводчик. Обаче ако не се брояха сбиванията в баровете, Лиън никога не се бе занимавал със спорт и макар че наистина си вадеше хляба с ръцете си, никога не бе специализирал строителни дейности.
Промуши се в тесния проход между седалките в самолета и седна на мястото си. На изхода нямаше много хора, така че полетът от Логан до Сейнт Луис нямаше да е препълнен. Лиън беше благодарен за това. Човек с неговите размери не се побираше в нормалните седалки на самолетите. Беше натрупал прилични пари от работата си като наемен убиец, но въпреки това не беше в състояние да се пречупи и да си купи прилично място в бизнес класата.
Когато работеше, изникваха десетки възможности нещата да се объркат сериозно и самият той да намери смъртта си, но за него това не беше причина да търси удобства приживе — бе прекарал голяма част от живота си в бедност и нямаше намерение да осигурява по-добър живот на тлъстите шефове на авиокомпаниите.