Непознатият забеляза с известно задоволство промяната в изражението на Виан — от учудване към отчаяние.
— Седни — каза му и свали краката си от бюрото. Изправи се и взе пистолет със заглушител от плота пред себе си.
Виан се подчини и се отпусна тежко на един от столовете с високи облегалки пред бюрото.
— Така е добре — каза мъжът и се усмихна. — Сега ми кажи защо съм тук.
Лицето му не беше нито младо, нито старо — странно мъдро, но без бръчки, сякаш през главата му никога не бе минавала тревожна мисъл. Косата му беше сламеноруса, може би прошарена с бяло, може би не. Виан беше поразен от мисълта, че — въпреки драматичните обстоятелства около срещата им — ако срещне този човек на улицата след месец, вероятно не би го познал.
Но знаеше, че след месец няма да среща никого на улицата. Знаеше, че животът му ще приключи днес.
— Тук си, за да ме убиеш — отговори той.
Непознатият се засмя.
— Ами… да. Обаче знаеш ли защо?
— Има ли значение?
— Има за този, който ме нае, което означава, че има и за мен. Поиска да предам послание. Смъртта ти ще бъде само точката в края на това послание.
— Разбрах. Какво е посланието?
— Наредено ми е да ти кажа, че работата ти в Судан е била неприемлива. Увериха ме, че знаеш за какво иде реч, така ли е?
Така беше. Работодателят на Виан на хартия беше експерт по сигурността, който топеше пръсти в много от сладостите на френското министерство на отбраната, включително производството и продажбите на оръжия и муниции, наемането на частен военен персонал и консултациите по стратегическото планиране. Неофициално фирмата му осъществяваше три четвърти от продажбите на оръжие в Африка, включително на двете страни на конфликта в Дарфур. Известно време Виан отговаряше за подобни сделки, но скоро установи, че дори неговият оценяван високо гъвкав морал си има граници. Започна да изпраща комюникета до ООН тайно — комюникета, в които уличаваше работодателя си в нарушаване на ембаргото, наложено от ООН/Африкански съюз върху търговията с оръжия. Макар че нищо от тези разкрития не беше оповестено публично — поради връзките на фирмата с френската отбрана, а и с много от страните членки на НАТО, — действията му доведоха до загуба на контракти за седем милиарда долара.
Беше си мислил, че е покрил следите си така, че участието му никога да не бъде разкрито.
Виан само кимна — даваше си сметка, че е твърде късно да отрича участието си. Най-малкото, мислеше си, няма да умра, след като съм се отрекъл от най-почтеното нещо, което съм направил някога.
— Добре. Освен това имам инструкции да науча от теб, ако е възможно, всичко, което мога, за това кой друг може да е участвал в тази неприемлива дейност.
— Защо, по дяволите, очакваш да ти съдействам? — изсумтя Виан. — Вече ми каза, че смяташ да ме убиеш, а жена ми е публична фигура, на която не можеш да навредиш, което означава, че не ме държиш с нищо.
— Това не е съвсем вярно — каза непознатият и простреля Виан в коляното.
Виан изрева. Всички мускули в тялото му се стегнаха едновременно. Скочи от стола и се строполи на пода. Болката в коляното му беше бяло огнена, жестока. Изкачи се през слабините му и спря като буца олово в стомаха. Усети замайване, гадене, в периферното му зрение се появиха черните петна на припадъка. И през цялото това време от другата страна на звукоизолираните стени на кабинета му партито продължаваше все така безгрижно — гостите му нямаха представа за страданието му.
Някъде, сякаш на хиляди километри, зачурулика мобилен телефон. Непознатият се сепна за момент, после бръкна в джоба на сакото си и извади евтин предплатен апарат.
— Да? — изсумтя. Нетърпението му скриваше стъписването.
— Енгелман? — Гласът беше груб, на необразован човек — американец, стори му се.
— Откъде имаш този номер?
— Моята организация е работила с теб — отговори гласът.
— От Корпорацията ли си? — попита Енгелман. Не беше работил с други американци. Корпорацията беше група от представители на всички по-големи престъпни фамилии, действащи в Щатите — италиански, руски, кубински, салвадорски, украински, всякакви. Въпреки че често влизаха в конкуренция помежду си, членовете на Корпорацията се събираха понякога, за да заглаждат ръбовете, когато интересите на организациите им влизаха в конфликт. Американската организирана престъпност обаче по принцип бе твърде локална, за да търси човек като Енгелман: всяка фамилия си имаше свое собствено крепостно владение, собствен начин за справяне с проблемите — и собствени наемни убийци, ако се наложи някой да бъде отстранен. Единствено когато се събираха си позволяваха да наемат външни хора — и дори тогава, както подозираше Енгелман, го правеха единствено за да не се налага да решават на коя фамилия да поверят работата, риска, обвиненията, ако се провали, похвалите, ако се справи.