Най-големият от седем братя и сестри, Лиън беше израснал в различни мизерни квартири в южната част на Бостън и никога не бе преставал да се бори за хляба и дрехите на гърбовете на братята и сестрите си. Беше научил рано, че ако искаш нещо, трябва да положиш усилия да го получиш — да го вземеш насила, ако трябва. Баща му — дребен крадец и още по-дребен човек, който разпределяше времето си между баровете в квартала и полицейския арест — го бе научил на това. Според преценката на Лиън единственото добро, което този боклук бе направил през живота си, беше, че го научи на това. Другото, което знаеше от баща си, беше как да търпи на бой.
Е… също и какво да правиш, и да не правиш, когато се отърваваш от труп. Един съдбовен ден, през осемдесет и втора, Лиън смачка главата на дъртака с пепелник, защото посегна на най-голямата му сестра, Маргарет. Беше пиян и заяви, че Маргарет приличала на майка си, когато била млада, „преди да му отпусне края“. Това беше първото му убийство — малко преди осемнайсетия му рожден ден. По-късно същата нощ изхвърли трупа на стареца си в пристанището на Бостън, с петкилограмови гири, завързани за краката. Беше сигурен, че никога няма да го открият. Две седмици след това обаче глезените се откъснаха и подутият труп на баща му беше изхвърлен на брега на остров Диър, на метри от пречиствателната станция на канализацията.
Лиън си помисли, че най-после си е намерил подходящо място за вечен покой.
Бостънската полиция заподозря Лиън за убийството, но не успя да докаже нищо. Само Лиън и Маргарет знаеха какво се е случило, а баща им имаше достатъчно на брой сенчести приятели, за да събудят хиляди обосновани подозрения. Лиън беше доста сигурен, че майка му — тъжна жена с мъртви очи, която цял живот се бе преструвала, че не вижда с какво се занимава мъжът й — подозира каква е истината.
Следващото убийство беше случайност. Пиянско сбиване в бар, завършило зле. Лиън не можеше по никакъв начин да си спомни как беше започнало всичко. Нямаше значение — отчаяни мъже и алкохол са двете съставки на всяка свада. Противникът му — оръфан бивш затворник, който напомняше на Лиън за баща му — извади нож.
Лиън го взе.
Използва го.
Седемнайсет пъти, ако може да се вярва на полицейските доклади. Лиън не мислеше, че го е наръгал повече от два пъти — спомените му от онази нощ бяха смътни до ден-днешен. Кръв, като топла коприна, облива ръцете и лицето му, дрехите. Израженията на другите клиенти, корави мъже, както смяташе Лиън — шок и ужас. Ченгетата, които пристигат сякаш от нищото, секунди, както му се стори, след края на сбиването, макар че в действителност бяха минали почти десет минути.
Онази нощ беше единственият път, когато Лиън загази. Излежа три от десетте години (Бог да благослови пренаселените затвори), които му дадоха за непредумишлено убийство в Конкорд, Масачузетс, през които повиши броя на убийствата до седем — повечето за пари и без да го хванат. Когато го освободиха, вече познаваше куп хора, които искаха някой да умре, а самият той имаше солидна репутация.
Специализираше високорискови добре платени удари, които колегите му най-често смятаха за отвратителни — жени, деца и така нататък. Лиън си каза, че този вид поръчки го привличат, защото все още е парцаливото хлапе от Бостън, готово на всичко, за да върви напред, но това беше само част от истината. Ако беше онова парцаливо хлапе, по-скоро щеше да предпазва жените и децата, а не да ги просва на метални маси в моргата. От друга страна, беше видял как Маргарет придобива стъкления, кух поглед на майка им. Нейната отрова беше оксидонът, не алкохолът, но траекторията на живота й беше същата.
Убиването на жени не притесняваше Лиън никак. И смяташе, че да убиваш деца понякога е проява на милост. Този свят не е място за невинни.
Сегашната му задача беше като разходка в парка в сравнение с повечето от предишните. Не беше и от ударите, за които биха потърсили него — нямаше да му се обадят, ако не искаха убийството да е особено кърваво. Мишената беше някакъв федерален доносник, който си бе показал главата от дупката, в която би трябвало да се крие. Казваше се Пъркхайзър, макар че сега се подвизаваше като Паломера. Изглежда, беше направил удар в казино в Канзас Сити — толкова голям, че беше стигнал до вестниците. Същите тези вестници писаха, че Паломера ще получи печалбата си на церемония идущия четвъртък, и Лиън възнамеряваше да го свали точно тогава и се кълнеше, че и този път ще го скрият, но сега ще бъде завинаги. Под земята.