Докато самолетът се пълнеше, някакво бебе в задната част започна да реве. Лиън хвърли раздразнено поглед назад, но изражението му леко омекна, когато видя майката — изпито лице, хлътнали очи, покрити с лекета тениска и джинси, набързо завързана отзад сплъстена коса. Опитваше да успокои детето, но без успех. Лиън потърси с очи стюардеса. Фелисия, според табелата с името й, хвана окото му. Закръглена чернокожа жена на около трийсет, която също беше направила болезнена гримаса заради шума. Лиън реши, че си я бива — въпреки че би предпочел да ги нямаше тънките плитчици от гетото и блестящия камък на носа. Усмихна й се и я попита:
— Някакъв шанс да ви убедя да намерите отнякъде биберон? Имам адско главоболие.
Тя също му се усмихна.
— Повярвай, скъпи — отговори с тих, заговорнически глас, — ако можех, щях да го направя.
— Е… тогава ще трябва да се задоволя с питие.
— Съжалявам, но и за това не мога да помогна — поне докато не излетим. Политика на авиокомпанията.
— Работата е там — каза той и усмивката му изчезна, — че това не беше молба.
Усмивката на Фелисия също се изкриви, докато опитваше да разбере дали се шегува. Беше опряла ръка на седалката пред Лиън. Той сложи своята върху нея. Обви я с пръсти и стисна. Не колкото да я заболи — страничен наблюдател би решил, че флиртът помежду им се задълбочава, — но достатъчно силно, за да й покаже, че би го направил.
Очите на Фелисия се разшириха. Тя се опита да измъкне ръката си, но Лиън я държеше здраво. Тя се огледа, за да потърси помощ, но видя, че никой не им обръща внимание. Самолетът беше почти празен. Екипажът беше зает с работата си.
Лиън стисна още малко, сякаш за да я накаже, че е потърсила помощ. Погледът й срещна неговия още веднъж. Сега лицето му изразяваше мрачно забавление, като на ученик побойник в училищния двор. Той усети как пулсът в китката й се ускорява и забеляза доволно капчиците пот, които се появиха на челото й.
— Искам да ми донесеш две бутилки „Джак Даниълс“ и две чаши — едната с лед, другата без. Не една бутилка, не една чаша. И не ми наливай — искам съотношението лед-алкохол да е точно каквото трябва. Ще направиш ли това за мен, Фелисия?
Фелисия кимна. Изражението му отново стана мрачно и той стисна ръката й пак. Този път я заболя. Той го знаеше.
— Искам да чуя да го казваш.
— Д-да — каза тя. — Ще го направя.
— Добро момиче — каза Лиънуд и я пусна, а на лицето му отново се появи усмивка. — Не беше толкова трудно, нали?
Фелисия поклати глава и тръгна разтреперана между седалките, за да му донесе алкохола.
— О… Фелисия? — извика той, възможно най-весело.
Тя се обърна.
— Донеси ми и една възглавничка за врат, ако обичаш.
17
— Здрасти, Шаз — поздрави Ханк Гарфийлд пред отворената врата на пълния с папки претрупан кабинет на Шарли Томпсън, дълбоко в бетонното чудовище, което е сградата „Дж. Едгар Хувър“ във Вашингтон. — Имаш ли секунда? Трябва да видиш нещо.
Томпсън не беше във възторг от прякора, който й бе сложил новият й партньор — нито от това, че я изчака да заговори по телефона, за да я прекъсне, — и беше доста сигурна, че го прави нарочно. От друга страна, не беше стигнала дотук в Бюрото, като оставя задници като Гарфийлд да й опъват нервите, така че вместо да му направи удоволствието да го поправи каза на Джес, че ще й се обади по-късно, и попита партньора си:
— За моя призрак ли се отнася?
— Съжалявам, че те разочаровам — позасмя се той, — но не всички пътища водят към твоята малка обсесия. Както може би знаеш или не знаеш, в тази страна има и други лоши момчета, които ФБР трябва да арестува.
По дяволите! Беше минала седмица, откакто следата в Маями изстина, но Томпсън таеше надежда някой от мрежата доверени информатори да е чул или видял нещо и да се свърже с тях. Беше сигурна, че някой би трябвало да помага на този тип — да го финансира, въоръжава, да му нарежда какво да прави. А всяка организация, достатъчно дръзка, за да извършва подобни удари — да не говорим за силата, нужна, за да го осъществи, — би трябвало да оставя някакви следи. Но нямаше нищо. Всичко това толкова я влудяваше, че започваше да вярва на шегите на Гарфийлд, че се опитва да хване Батман.
Протегна ръка към големия плик в ръката на партньора си.
— Какво е това?
Той й подаде плика. Вътре имаше фотокопие на пътнически манифест от комерсиална авиолиния и няколко зърнисти черно-бели снимки от охранителни камери, на които се виждаше едър мъж с мустаци, който крачи през залата на летището леко приведен, като че ли иска да се скрие, което показваше, че си дава сметка за камерите, но не му харесва да го снимат.