Пъркхайзър се наведе под леглото и взе пълната с пари кутия, която беше сложил там за непредвидени обстоятелства като тези. Е, по-скоро една четвърт пълна. Беше профукал повечето от заделените банкноти за електронните игри и „Джим Бийм“. Страшна полза имаше от тези неща сега, няма що.
— Господин Пъркхайзър — чу глас, с лек акцент, някъде зад себе си. Стресна се и удари главата си в дървената рамка на леглото. Полезрението му се покри с петна в краищата, но все пак остана в съзнание. Предвид предположението, че собственикът на гласа е дошъл, за да го убие, не беше сигурен, че това е добър вариант.
„Кучи син — помисли си. — Каза че имам три дни“.
Измъкна главата си изпод леглото — внимателно този път — и се обърна.
Мъжът, който стоеше на вратата, беше с памучни панталони, обувки с цвят на коняк и колосана синя риза с бяла яка и френски маншети. Пясъчнорусата му коса очертаваше аристократично лице. Беше с ръкавици, въпреки че горещината в този ранен септемврийски ден все още не се беше изпарила във вечерното небе.
И държеше пистолет със заглушител.
Пъркхайзър изскимтя и закри очи в очакване на изстрела.
— Извинявам се — каза мъжът. Не вдигна пистолета и не го насочи. — Не исках да те плаша.
Пъркхайзър го погледна през раздалечени пръсти. След като две секунди не се случи нищо, попита:
— Майтап ли си правиш с мен?
— Не, уверявам те.
— Ще ме убиеш ли?
Мъжът се усмихна.
— Не и ако правиш каквото ти кажа. Не ме интересуват дребните ти кавги с тези, които искат да умреш.
Пъркхайзър се усмихна — усмивка, която не би изглеждала не на място в психиатрично заведение.
— Каквото искаш! Кажи какво е и го имаш!
— Търся един човек. Този човек, ако се съди по внезапното ти желание да си вземеш отпуска, неотдавна те е посетил. Подозирам, че си отклонил предложените от този човек услуги. Знаеш за кого говоря, нали?
Пъркхайзър кимна с налудничав ентусиазъм.
— И съм прав в предположението си, че си решил да не го наемеш?
Пъркхайзър кимна пак, защото не се доверяваше на гласа си.
— Така… И искам да разбереш, че следващият въпрос е важен, като от отговора му зависи, ни повече, ни по-малко, съществуването ти… Той даде ли ти начин да се свържеш с него?
— Да! — възкликна Пъркхайзър. — Даде ми телефонния си номер! Каза, че ако размисля, трябва да му се обадя.
— Чудесно. Точно този отговор исках да чуя. Разбира се, номерът ще ми е нужен, но има и още нещо.
— Какво?
— Ще трябва да му се обадиш и да му кажеш, че си размислил.
— Н-н-но… аз не мога да му платя!
— А, сигурен съм, че ще измислиш нещо — каза мъжът. — В миналото си доказал, че си изобретателен. И не е нужно да го казвам, но ще следя всяка твоя крачка, така че, уверявам те, бягството не е работещ вариант.
— Да не опитваш да хванеш този тип, или нещо такова?
Мъжът се усмихна.
— Да, нещо такова.
— Ако го наема, ще ме оставиш ли жив?
— Имаш думата ми, че няма да ти направя нищо лошо.
— Не… искам да кажа, благодаря… обаче имах предвид, ще го оставиш ли да си свърши работата, преди да му видиш сметката? Искам да кажа, да очисти този, който ще дойде да ме убие?
Мъжът като че ли се замисли за момент. След това сви рамене и каза:
— Е… защо не? Намираш ме в добро разположение на духа.
— Добре тогава — каза Пъркхайзър. — Разбрахме се.
— Чудесно. Радвам се, че постигнахме съгласие. Струва си да подчертая, че ако споменеш и дума за споразумението ни пред нашия общ приятел… или някой друг, разбира се, то ще стане нематериално и лишено от съдържание, какъвто ще станеш и ти. След като обаче ми омръзне да гледам как се гърчиш в агония, а можеш да ми вярваш, че не се уморявам лесно.
Пъркхайзър си представи себе си закован като пеперуда от колекция, да размахва крайници.
— О… и едно последно нещо — добави мъжът. — Предполагам, че не е проявил учтивостта да ти даде името си?
Пъркхайзър поклати глава и мъжът направи разочарована гримаса — театрално, като за пред публика.
— Е, добре. Не може да имаме всичко, нали?
Пъркхайзър погледна сака на леглото, наполовина пълен с дрехи и пропилени надежди. Искаше само да си вземе парите — втори шанс за по-добрия живот, който според него заслужаваше човек с неговите умения, и който федералните бяха решили да му отнемат.
Вместо това срещу усилията си беше получил купчина лайна — толкова, че да не можеш да изпълзиш от нея цял живот. И му оставаше единствено да копнее за потискащия сив живот, който така безразсъдно беше зарязал.